Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Гвардеецът удари по пода с алебардата си и повиши отново глас:
— Запазете мълчание за лейди Велис, почитаема съветница на лорда на Кумбраел.
Жената, която се качи на подиума, беше облечена семпло, с пола и блуза не много по-различни от облеклото на слугините, които Рева бе наблюдавала толкова внимателно предния ден. Бижуто, което носеше на златна верижка около врата си, не беше толкова семпло — амулет с голям син камък, който неизбежно привличаше вниманието към пищната ѝ гръд. Косата ѝ, вързана на обикновена конска опашка със синя панделка, беше тъмнокестенява и не личеше да е боядисвана, а по хубавките ѝ черти с пълни устни и страни като ябълки не личеше да има грим.
— Мръсна курветина — измърмори някой край Рева, но тихо, така че думите да не стигнат до гвардейците.
Лейди Велис се усмихна и разтвори ръце за поздрав. Говореше внимателно и граматически правилно, но грубата мелодика на азраелския диалект издаваше колко фалшива е благородническата ѝ титла.
— От името на лорд Мустор ви приветствам с добре дошли. Бъдете сигурни, че всички петиции ще бъдат изслушани днес и ще бъдат обмислени грижливо, преди да се въздаде решение. Търпението, както ни учи Отецът, е сред най-ценните добродетели. — Усмихна се отново. Зъбите ѝ бяха бели и равни.
— То пък сякаш Отецът би спрял погледа си на теб — измърмори анонимният глас край Рева.
— Нека започнем — каза Велис. — Първи номер. Моля пристъпете напред и изложете името си, дома си и иска си.
Първият молител беше стар мъж, дошъл да се оплаче от името на селото си заради скорошното увеличение на рентата, което по негово мнение било наложено заради навика на поземления лорд да глези сина си.
— Всеки месец му купува нов кон, милорд. Не е честно, хората гладуват, а онуй момченце, на дванайсетина години, се разхожда с чистак нов жребец.
— Как е името на поземления ви лорд? — попита Велис.
— Лорд Джавен, милейди.
— А. Ако не се лъжа, лорд Джавен загуби най-големия си син при брода на Зелената вода, права ли съм?
Старецът кимна вдървено.
— Него, както и половината младежи в селото, милейди. И не загинаха при брода, а после, след като се предадоха с обещанието за почтено отношение.
Велис се намръщи, и нищо чудно — клането при брода на Зелена вода беше дело на азраелците.
— Прав сте. — Погледна към двамата писари, които седяха на писалище до подиума, и единият от тях вдигна поглед и кимна.
— Искът ви е заведен — каза Велис на стареца. — Ще бъде обмислен в най-кратки срокове.
Аудиенцията продължи по същия начин, иск след иск, всеки във връзка с някаква несправедливост — несправедливи ренти, несправедливо обезнаследяване, заграбване на земи, едно младо момиче помоли за пари, с които да купи нов дървен крак за своя дядо, който осакатял на служба при великия предтеча на васалния лорд.
— Мисля, че по този въпрос можем да отсъдим още сега — каза Велис и махна на един слуга, който се приближи с кесия, от която тя отдели двойно сумата, поискана от момичето. Тълпата се разшумя одобрително. „Тази не е глупава — каза си Рева. — Чичо е избрал курвата си умно.“
Последният молител за предобеда се оказа с най-интересния иск — мъж на средна възраст и относително нисък, но с внушителна мускулатура, без никакво шкембе, макар и понатрупал годинки, твърдите мускули на ръцете му се очертаваха дори през ризата. „Стрелец с лък“, отсъди Рева. Мъжът се поклони и се представи:
— Брен Антеш от Сълзица. Моля за разрешение да събера взвод от стрелци.
Васалният лорд се размърда на стола си и примижа, като чу името. За пръв път показваше някакъв интерес към каквото и да било.
— В Линеш имаше един капитан на име Антеш — каза дрезгаво той. — Или греша?
— Не грешите, милорд — отвърна стрелецът.
— Говори се, че той спасил живота на Мрачния меч — продължи чичо ѝ и множеството се разшумя. — Нима наистина е вярно?
Лека усмивка разтегна устните на Антеш.
— Аз това име не го използвам, милорд — рече той. — Мрачния меч не съществува, това е приказка, с която да плашат децата.
Сред общия шепот се надигнаха гневни гласове:
— Ерес! Пише го в книгите… — Гласовете секнаха, когато един от гвардейците удари с тъпия край на алебардата си по каменния под.
Васалният лорд остана сляп и глух за вълнението в залата. Потърка с ръка зачервените си очи и продължи:
— Взвод от стрелци, казваш? Това пък за какво ти е?