Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Албер Маркс се приближи и се приведе към мен.
— Сега двамата с Джон ще си вървим. Не би било разумно да рискуваме да ни хванат с теб. Ще ти уредим дискретно влизане в града и ако не те видя отново… е, сигурен съм, че Джон ще те види. — Изправи се в седлото. — Лек път, принц Джалан.
И след тези думи двамата се отдалечиха в тръс. Джон Резача подскачаше в седлото като човек, несвикнал да язди.
Аз седях, мъчейки се да си поема дъх през маската, с очи, плувнали в сълзи, и пръст, горящ от агония, все едно са го топнали в парлива киселина. Въпреки всичко сърцето ми туптеше малко по-малко бясно с всеки следващ метър разстояние между нас. Това може да ви се струва слаба утеха, но колкото и тежко да бе положението ми, фактът, че Джон Резача си отива, правеше нещата малко по-хубави.
Облекчението ми се оказа краткотрайно. Със сумтене един от тримата славяни дръпна юздите на Нор и потеглихме обратно към Апанския път. Премигнах няколко пъти да избистря поглед и огледах пазачите си. Всичките имаха едни и същи груби черти, сякаш лицата им се състояха от широки плоскости: тежко чело над малък нос, изпъкнали скули и бледа кожа, протягаща се надолу от тях до квадратна челюст. Прецених, че са братя, може би дори тризнаци, защото не се различаваха много. Без маската и езиковата бариера може би бих имал шанс да се измъкна с приказки, но нещо в очите им — този безизразен и тъп поглед, който имаха всичките — ми подсказваше, че дори тогава би било трудно да ги отклоня от избрания курс.
Първите три пъти, когато подминахме някакви хора, веднага започвах да се боря и да се мъча да викам. Това ми спечели презрителни погледи и насмешливи подвиквания от пътниците и удари по главата от славяните, след като онези се загубеха от очи. При четвъртия ми опит спътникът на каруцаря ме замери с камък, а най-едрият славянин ме фрасна в бъбрека толкова силно, че на сутринта сигурно щях да пикая кръв. Оттам нататък се отказах. Маската ме правеше неразпознаваем дори покрай нас да минеха слуги от собственото ми домакинство. Нещо повече, бележеше ме като враг на Червения предел, чиито неистини са отровни. Повечето хора биха предположили, че ме водят на съд и щом бъда признат за виновен, вероятно ще загубя езика си, или ако съдията се окаже снизходителен, просто ще ми го разцепят до корен.
Лагерувахме встрани от пътя, достатъчно навътре в един царевичак, за да сме скрити от чужди погледи. Облекчението, което бях почувствал при раздялата с Джон Резача, бързо се разсея, когато с напредването ни към Вермилиън разстоянието помежду ни започна да се скъсява. Нямах никаква представа как да избягам и беше влудяващо да ме карат през собственото ми кралство, покрай десетки верни поданици, неразпознат и неспособен да помоли за помощ.
Седнали насред кръг утъпкана царевица и оградени от всички страни от множество високи зелени стебла, ние бяхме добре скрити. Даже конете не можеха да се видят от пътя, защото бяха навели глави да дъвчат почти узрелите кочани. Един от славянските братя заби в земята кол и върза задната част на маската ми за него с верига, която си беше вече прикрепена към кола. Като свършиха това, братята извадиха студени провизии и седнаха да ядат — черен хляб, сивкаво масло и тъмночервен салам, нашарен с бели бучки лой и хрущяли. Нагъваха мълчаливо, ако се изключи постоянното мляскане и някоя и друга неразбираема дума. Никой не ми обръщаше ни най-малко внимание. Опитах се да измисля план за бягство и същевременно да не мисля колко силно ми се пикае. И двата опита се оказаха неуспешни и вече започна да ми се струва, че единственият начин да привлека вниманието на копелдаците към тоалетните си нужди е да се подмокря.
Оказва се, че да се подмокриш е доста трудна работа, тъй като противоречи на множество ключови инстинкти. Въпреки това, ако разполагаш с достатъчно време, ще постигнеш успех. Тъкмо бях на ръба да се напикая, когато един от славяните стана и извади от джоба си странна метална кука. Без предупреждение ме сграбчи с една ръка за тила и навря куката покрай маската, за да захване ъгъла на устата ми, все едно съм риба. После, пречейки ми да се боря просто като я държеше здраво, извади фуния и натика върха ѝ в края на куката — която се оказа куха тръбичка.
— Воды. — Той посегна към мях с вода и започна да налива във фунията. От този момент, та чак докато спря, цялото ми внимание беше погълнато от това да не се задавя до смърт. Тази случка ми изясни две неща — първо, че те нямат ключ за маската, и второ, че ако някога ме нахранят пак, то ще е като стигнем Вермилиън.