Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

* * *

Оказа се, че наистина има брат, когото свещеникът убеди да постъпи правилно, и ето че животът на Вивиан отново се промени. Накрая всичко се случи удивително бързо. Леля Ейда познаваше някаква жена, която познаваше някакъв мъж, чиято сестра пътуваше отвъд океана до някакво място, наречено Лондон, за да се срещне с някого относно поста на гувернантка. Тя щеше да заведе Вивиан. Взето беше решение и подробностите бяха уточнени делово в разговор между възрастните, който се проведе над главата на Вивиан.

Намериха ѝ почти нови обувки, сплетоха косата ѝ на спретнати плитки, а останалата част от телцето ѝ напъхаха в колосана рокля с колан от панделка. Чичо ѝ ги закара с кола от планината до гарата, където щяха да се качат на влака за Брисбън. Все още валеше, а беше и горещо, затова Вивиан плъзна пръст по запотеното стъкло.

Площадът пред хотела на гарата беше пълен, когато пристигнаха, обаче намериха госпожица Кейти Елис точно където се бяха уговорили да се срещнат, под часовника на гишето за билети.

Вивиан нито за секунда не бе предполагала, че на света има толкова много хора. Бяха навсякъде, всеки различен от другия, щураха се по своите си дела като грамадни мравки във влажната кал на мястото на прогнил дънер. Черни чадъри, грамадни дървени сандъци и коне с големи кафяви очи и разширени ноздри.

Жената се прокашля и Вивиан разбра, че са говорили на нея. Прогони спомените си, за да осъзнае какво ѝ е било казано. Коне и чадъри, грамадни мравки насред влагата, щуращи се хора… името ѝ. Жената я беше попитала дали името ѝ е Вивиан.

Момиченцето кимна.

— Дръж се възпитано — скастри я леля Ейда и оправи якичката на Вивиан. — Така биха искали майка ти и баща ти. Като те питат нещо, отговаряш: "Да, госпожице".

— Освен ако не си на друго мнение, разбира се, в който случай е напълно уместно да кажеш: "Не, госпожице" — мило ѝ се усмихна жената, с което ѝ показа, че се е пошегувала. Вивиан погледна към двете лица, сведени към нея с очакване. Леля Ейда сключи вежди изчаквателно.

— Да, госпожице — отговори Вивиан.

— Добре ли си… тази сутрин?

Покорството никога не се удаваше естествено на Вивиан, затова преди тя просто би отговорила прямо и би се развикала, че никак не е добре, че не иска да заминава, че не е честно и че не могат да я отведат… Но вече не. Вивиан сепнато установи, че е много по-лесно да изрича нещата, които хората искат да чуят. Пък и какво значение имаше? Думите бяха толкова тромаво нещо, изобщо не ѝ хрумваха подходящи думи, с които да опише бездънната черна пропаст, зейнала вътре в нея, болката, която я разяждаше всеки път, когато ѝ се стореше, че чува стъпките на баща си по коридора, че усеща ухането на майчиния си парфюм, и най-лошото, когато видеше нещо, което на всяка цена трябва да сподели с Пипин…