Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

"Крачета със скоростта на светлината", казваше баща ѝ, когато тя беше мъничка и префучаваше през храсталака. Вивиан се отърси от спомена.

— Аз съм виновен — махна с ръка той. — Трудно ме виждат, на практика понякога съм незабележим. Не мога да ви опиша колко е досадно.

Коментарът му я изненада и Вивиан усети как по устните ѝ плъзва учудена усмивка. Беше грешка, защото той наклони глава и се вгледа внимателно в нея, леко присвил тъмните си очи.

— Вече сме се срещали.

— Не — секна усмивката ѝ. — Не мисля.

— Да, сигурен съм.

— Грешите. — Тя кимна като знак, поне се надяваше, за край на въпроса, после каза: — Приятен ден — и продължи по пътя си.

Миговете се нижеха. Вече беше стигнала почти до Кейл Стрийт, когато:

— В столовата на женския доброволчески отряд — провикна се той подире ѝ. — Видяхте снимката ми и ми разказахте за болницата на приятеля си.

Тя спря.

— Болницата за деца сираци, нали?

Бузите на Вивиан пламнаха, тя се извърна и забързано се устреми към него.

— Млъкнете — изсъска тя и вдигна пръст към устните си, когато стигна до него. — Веднага млъкнете.

Той се намръщи, видимо объркан, а тя се озърна през неговото рамо, после през своето и го завлече подире си зад пострадала от ^бомбардировките витрина на магазин, далеч от любопитните погледи на улицата.

— Сигурна съм, че изрично съм ви предупредила да не повтаряте думите ми…

— Значи си спомняте.

— Разбира се, че си спомням. На глупачка ли ви приличам? — Тя стрелна поглед към улицата и изчака някаква жена с пазарска чанта да ги подмине. След това прошепна: — Предупредих ви да не споменавате пред никого за болницата.

— Не мислех, че това включва и самата вас — отвърна ѝ той също с шепот.

Следващото изречение на Вивиан заседна в гърлото ѝ неизречено. Лицето му беше сериозно, но нещо в тона му ѝ подсказа, че сигурно се шегува. Обаче тя не си позволи да го признае видимо, защото така щеше да го насърчи, а никак не ѝ се искаше.

— Е, включва го — отвърна. — Включва и мен.

— Разбирам. Е, вече разбирам. Благодаря, че ми обяснихте. — По устните му заигра тънка усмивка, когато каза: — Определено се надявам да не съм развалил всичко, като съм ви разкрил собствената ви тайна.

Вивиан си даде сметка, че го стиска за китката, и го пусна като опарена, после отстъпи назад сред руините и нагласи косата, която бе паднала над челото ѝ. Рубиненият фуркет, който Хенри ѝ беше подарил за годишнината им, беше красив, но не придържаше стегнато кока ѝ като фиба.

— Вече трябва да вървя — каза тя кратко и без нито дума повече се отдалечи към улицата.

Разбира се, веднага си го спомни. Позна го в мига, в който се блъснаха, когато отстъпи назад, видя лицето му и усети електрическата тръпка от разпознаването да пробяга по тялото ѝ. Все още не можеше да го обясни дори на себе си — съня, който беше сънувала, след като се срещнаха в столовата. Боже, но беше сън, и който дъхът ѝ секваше, когато отекнеше в съзнанието ѝ на следващия ден. Не беше сексуален, беше още по-опияняващ и много по-опасен. Сънят я изпълни с дълбок и необясним копнеж по далечно време и място, с желание, което Вивиан си мислеше, че отдавна е превъзмогнала, с усещането като за липса на починал близък, когато се събуждаш на следващата сутрин и осъзнаваш, че ще трябва да живееш без него. Какво ли не опита, за да прогони от мислите си този сън, гладните му сенки, които отказваха да се разсеят. Не можеше да погледне Хенри в очите на закуска, защото беше сигурна, че той ще разчете погледа ѝ, а вече толкова умело криеше разни неща от него.