Оковите на скръбта

— Чудесно — каза Уейн. — Сега поне ще умрем, настанени удобно.

Мъжът с маската се боричкаше с нещо до стената. Някакъв сандък? Когато успя да го отвори, извади отвътре още един от малките, подобни на монети медальони с връзките от двете страни. Свали този, който си беше сложил, и веднага потрепери видимо. Побърза да сложи новия на негово място.

— Как е така? — попита, като се обърна към тях.

Мараси примигна сащисано. Беше го казал на нейния език — със странен акцент, да, но разбираемо.

— Не? — попита мъжът. — Още ме гледате объркано. Тези неща никога не работят като хората. Тя се закле, че…

— Не, работи! — прекъсна го Мараси. — Поне аз те разбирам.

Погледна към останалите, които кимнаха.

— Аха! — каза мъжът. — Много добре, много добре. Сложете си тези.

Подхвърли им по един медальон и продължи:

— Внимавайте да докосва кожата, моля, диваци без маски. Освен теб, Металний. На теб няма да ти трябва, аха?

Мараси взе своя и се настани на един от столовете. Виеше ѝ се свят. Обезболяващото явно най-после беше започнало да действа, но все още беше изтощена.

В коридора под тях проехтяха викове.

— По-добре затворете вратата веднага — каза мъжът с маската, който тъкмо беше пропълзял на четири крака по пода и ровичкаше по нещо под един тезгях.

Уейн се подчини и изтегли нагоре въжената стълба, която беше вързана за тайната врата. Тя се затвори с изщракване, а стаята потъна в още по-непрогледен сумрак. Под тях отекна изстрел, после — друг. Мараси подскочи, когато куршумите забарабаниха оглушително по пода на помещението.

— Тук има ли друг изход? — попита Уаксилий.

Мъжът с маската дръпна нещо и стаята се разтресе рязко.

— Не — отвърна той.

— Защо ни доведе тук, тогава? — настоя Уаксилий, като го стисна за ръката.

Мъжът се обърна и го изгледа.

— Носите медальоните, аха?

Още куршуми обсипаха пода, но, за щастие, не успяха да проникнат вътре.

— За какво служат? — попита МеЛаан.

— Правят ви по-леки — обясни мъжът с маската.

Веднага, щом го каза — веднага, щом ѝ стана ясно за какво са медальоните, — нещо в Мараси разбра. Носеше метал, който някак си можеше да усети. Той искаше нещо от нея, и тя го вля вътре, като изпълни метала… металоема.

Почувства как става по-лека и се издига на седалката, когато теглото на тялото ѝ спря да я притиска надолу така силно. Телсин ахна, явно усетила нещо подобно.

— Ето това вече е съвсем смахнато — обади се Уейн.

— Велики Металний — погледна мъжът с маската към Уаксилий, — аз, разбира се, не бих посмял да давам заповеди на някого от твоя ранг, макар и да оставяш лицето си открито през цялото време. Кой съм аз да те съдя? Въпреки че изглеждаш също така вулгарно, колкото останалите — дори онази, хубавата, — сигурен съм, че не си. Но ще си позволя да предложа да…