Драконите на изчезналата луна [bg]

Гилтас се бе отдалечил доста и му отне известно време, докато се върне по стъпките си. Когато най-сетне пристигна, откри Алхана в компанията на елф, който дотогава никога не бе виждал. Елфът бе облечен като войн и по вида на обветреното му лице и изцапани дрехи можеше да се заключи, че е бил на път в продължение на дълги дни. По топлотата в гласа на Алхана и силното й вълнение пък можеше да се предположи, че й е достатъчно близък. Двамата с елфидата изчезнаха в убежището й, преди Гилтас да е успял да се представи.

Кайрин очевидно го бе забелязал, защото му махна да се приближи.

— Самар се върна.

— Самар… Войнът, който е отишъл да търси Силваношей?

Кайрин кимна.

— Ами Силваношей? — Гилтас погледна по посока на палатката на Алхана.

— Самар пристигна сам — отговори Кайрин.

Откъм убежището на елфидата се чу агонизиращ вик, който бързо бе заглушен и повече не се повтори. Онези, които нетърпеливо чакаха отвън, се спогледаха и заклатиха глави. На малкото открито пространство вече се бе събрала значителна тълпа. Елфите чакаха мълчаливо и почтително, но не си тръгваха, решени да чуят новините със собствените си уши.

Най-сетне Алхана излезе, за да говори пред тях, придружена от Самар, който застана близо до нея. Гилтас си помисли колко силно му напомня Самар за наместник Медан — прилика, която едва ли би се понравила на когото и да било от двама им. Самар бе възрастен елф, вероятно приблизително на годините на съпруга на Алхана, Портиос. Годините в изгнание и непрестанна война бяха издялали деликатната костна структура на лицето му в подобие на твърд гранит. Това лице не изразяваше нищо. Притежателят му очевидно отдавна бе навикнал да прикрива огъня на чувствата и мислите си. В очите му потрепваше съвсем мъничко топлина единствено когато погледът му се насочваше към Алхана.

Обикновено лицето на самата Алхана бе бяло, с чистия цвят на лилия, обкръжена от черната корона на косите й. Сега кожата й бе изгубила цвета си напълно и изглеждаше едва ли не прозрачна. Тя се опита да заговори, ала не успя. Потрепери, пронизана от болка, която сякаш бе достигнала до мозъка на костите й. Самар протегна ръка, за да я подкрепи, ала елфидата я отблъсна. Върху лицето й се бе изписала твърда решителност. Когато отново се овладя, тя огледа присъстващите.

— Отдавам думите си на вятъра и буйните води — каза. — Нека те ги понесат към народа ми. Отдавам думите си на горските създания и птиците във въздуха. Нека те ги понесат към народа ми. Всички вие, които сте тук, вървете и отнесете думите ми на моя народ и нашите братовчеди квалинестите.

Погледът й се отмести към Гилтас, ала само за миг.

— Познавате този мъж. Това е Самар, един от най-доверените ми командири и верен мой приятел. Преди много седмици аз го изпратих с една мисия. А сега той се върна и носи важни новини. — Тя замълча и овлажни устните си. — Ще ви кажа какви са тези новини, но едновременно с това ще направя и едно признание пред вас. Когато твърдях, че Силваношей, вашият крал, е в палатката си, аз ви лъжех. Ако искате да узнаете защо го правех, трябва само да се огледате. Избрах лъжата, за да удържа народа ни единен и за да задържа нашите братовчеди, квалинестите. Само заради нея все още сме силни. Но трябва да бъдем още по-силни в името на онова, което ни очаква занапред.