Драконите на изчезналата луна [bg]

В крайна сметка на Гилтас му се наложи да престане да се тревожи за силванестите и да започне да се притеснява за собствените си хора. Сред квалинестите цареше разногласие. За нещастие една от групите предвождаше собствената му съпруга. Лъвицата търсеше отмъщение независимо от цената. Тя и онези като нея искаха да се бият срещу хората в Силваност и да ги изтласкат надалеч, без значение дали силванестите щяха да им помогнат или не. На младия крал непрекъснато му се налагаше да я убеждава, че при никакви обстоятелства не бива да нападат главния град на техните братовчеди. Нищо добро няма да излезе, настояваше той. Вместо това двете нации щяха да се хвърлят в още безброй години горчива омраза и взаимни обвинения. Самият той го виждаше толкова ясно, че просто не можеше да разбере как останалите не го разбират.

— Ти си слепецът — казваше гневно Лъвицата. — Нищо чудно. След като постоянно се взираш в мрака на собствените си мисли!

След тези свои думи елфидата го бе оставила и се беше преместила да живее сред своите собствени войници, елфите скитници. Гилтас дълбоко съжаляваше за това тяхно скарване — първото, откакто се бяха оженили, — ала се налагаше да си напомни, че преди всичко е крал и чак след това съпруг. Колкото и да му се искаше да отстъпи пред нея, здравият разум му налагаше да не го прави.

Друга група от квалинестите пък бяха избрали да се поддадат на начина на живот на силванестите. Сърцата им бяха преживели тъй много мъка и разочарования, че сега не искаха нищо друго, освен да живеят сред тези зелени гори, които така силно им напомняха за дома. Палтейнон, водачът на тези отцепници, угоднически пълнеше ушите на силванестите с ласкателства и намеци, че заради човешката страна в природата си Гилтас не е и никога не би могъл да бъде истинският водач на квалинестите. Младежът често мени настроенията си, казваше сенаторът, съвсем като самите човеци! Не може да му се има вяра. Ако не бил той, сенатор Палтейнон, благодарение на непоколебимите му храброст и твърдост, квалинестите надали щели да прекосят благополучно пустинята. И така нататък, и така нататък…

Много от квалинестите прозираха отдалеко истината и не един и двама от тях защитаваха открито своя крал, ала останалите, макар да признаваха храбростта му, все пак на драго сърце биха го видели да си отива от престола. Елфите искаха раните им да заздравеят. Колкото до силванестите, те по начало не изпитваха особено доверие в Гилтас, а и нашепванията на Палтейнон не спомагаха особено тези техни впечатления да се разсеят.