![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
Тотемът се издигаше във вътрешността на опустошения от пожара Храм. Рицарите и войниците на Мина ликуваха и повтаряха името й. Сянката на Такхизис се рееше над тотема, ала малцина можеха да я забележат. Не нея търсеха те. Виждаха единствено Мина и ги бе грижа само за нея.
На една от улиците на Санкшън — вече почти напълно пуста, сребърният дракон Огледало опипваше наоколо, за да открие жезъла, който бяха избили от ръцете му.
— Какво става? — попита спътника си, докато той мълчаливо му подаваше жезъла. — Какво става? Чувам врява и викове.
— Такхизис — каза Бръснач. — Виждам я. Вече се е разкрила. Мнозина от братята ми кръжат в небето и крещят името й. Мъртвите дракони я викат. Чувам и гласа на съпругата си сред техните. Червени, сини, бели, черни, зелени, живи и мъртви… всички й се кълнат във вярност. Дори в този момент силата й продължава да нараства.
— Ще се присъединиш ли към тях? — попита Огледало.
— Дълго мислих за онова, което ми каза в леговището на могъщия Ские — рече бавно Бръснач. — Как никое от нещастията, сполетели този свят, нямаше да се случат, ако не беше Такхизис. Преди мразех и гледах отвисоко Паладин и останалите така наречени богове на Светлината. Проклинах името му и ако ми се удаваше шанс да убия някой от любимците му, го правех и се къпех в слава. Жадувах деня, в който кралицата ни ще царува над всички… Сега, когато този ден настъпи, съжалявам за това. Нея не я е грижа за нас. — Драконът замълча, след което каза: — Виждам, че се усмихваш, сребърни. Смяташ, че „грижа“ не е правилна дума, нали? Съгласен съм с теб. Тези, които следват стъпките на Мрачната царица, рядко са известни с грижовната си природа. Уважение. Това е думата. Такхизис няма уважение към онези, които й служат. Използва ги, докато изстиска и последната капка от тях. След това ги захвърля. Не, няма да й служа.
— Но ще й се противопостави ли? — прошепна един познат глас в ухото на Огледало. — Ако гарантираш за него, помощта му ще ми бъде от полза, както и твоята.
— Палин? — обърна се зарадвано по посока на гласа Огледало.
Протегна ръка към мястото, откъдето бе чул магьосника, ала не успя да почувства топлотата на ръкостискането му.
— Не те виждам, нито усещам, но те чувам, Палин — каза сребърният дракон. — Ала дори гласът ми се струва далечен, сякаш ми говориш от Долината на сенките.
— Точно тъй е — рече Палин. — И все пак заедно може би ще успеем да я прекосим. Искам да ми помогнеш да унищожа този тотем.
Духът на Даламар се присъедини към реката от души, която се изливаше по посока на Храма на Единия бог, подобно на река, устремена към вълните на океана. Не обръщаше внимание на останалите край себе си. Вместо това опитваше да се съсредоточи върху следващата си задача. Останалите души също го игнорираха. Нямаше и да го чуят, ако се опиташе да ги заговори. Не го и виждаха. Чуваха само един глас и съзираха едно-едничко лице.
Когато приближиха, Даламар се откъсна от потока, който се виеше отново и отново около тотема от драконови черепи. Чудовищният монумент се издигаше високо във въздуха и се виждаше от километри наоколо, или поне така твърдяха някои сред хилядите зяпачи, зяпнали с възхищение и почуда, ликуващи от победата на Мина над омразната драконеса Малис.
Даламар хвърли един поглед на тотема. Нямаше как да не признае, че беше впечатляващ. След това умът му отново потъна в далеч по-важни за разрешаване въпроси. На вратите на храма имаше охрана. Никой от смъртните нямаше шанс да влезе във вътрешността му. Духът на магьосника безпроблемно ги подмина и се озова в залата с олтара. Първо се увери, че всичко с тялото му е наред, и с известна изненада отбеляза, че тази нощ и Палин е решил да се отдалечи.
Всъщност изчезването на Палин беше толкова необичайно, че въпреки неотложността на задачата си, Даламар се принуди да спре и да прецени какво ли е намислила душата на магьосника. Не че бе разтревожен. Отдавна беше реши, че в Палин има непочтеност, колкото и в купа овесени ядки.
— И все пак — напомни си той — той е племенник на Рейстлин. И макар кашата обикновено да е белезникава и често на буци, всеки знае, че е гъста и лепкава. Твърде много неща могат да се крият под обикновената й външност.
Душите се виеха в екстаз около тотема, гъсти като дим от мокро дърво. Край Даламар прелитаха милиони лица. Той продължи напред, зает с планирането на следващата си стъпка.
Мина стоеше съвсем сама пред осветения от свещи олтар. Беше обърнала гръб на тотема и задълбочено се взираше в пламъците. Големият минотавър се намираше наблизо. Той винаги беше край нея.