За честта на крадеца [bg]

Мендрос размаха сопата, но в тясната сергия нямаше как да се бие добре. Нико протегна ръка и му отне оръжието едва ли не разсеяно. После стисна търговеца за гушата и започна да го налага със собствената му сопа.

Напънах се да стана. Земята под мен се люшкаше и подскачаше, но нямах време да се тревожа и за това. Пресегнах се към падналата рапира, не я напипах нито първия, нито втория път, но при третия опит я докопах. Изведнъж я усетих тежка и неудобна. Не беше на добро.

Бях съвсем близо до Нико и в мен забушува буря от страх, неувереност, омраза, паника, отчаяние, дори — ако ще да е странно - въодушевление. Но под всичко това кипеше мрачната жажда да си отмъстя — за Келс и хората му, за изтърпените шамари и юмруци, за пребития Мендрос, за Епирис, Козима и техните дъщери. Копнеех да си отмъстя за всичко, което бях понесъл от този мръсник през последните седем години, защото такава беше работата ми. Е, с работата беше свършено и бе дошло времето да си върна гордостта — и да го върна и на него.

Изправих се.

Нико пусна Мендрос и той тупна на земята. Течеше му кръв от толкова места, че не успях да ги преброя, повечето по главата. След като падна, не шавна повече. Нико пусна сопата върху тялото му, без да я погледне.

Вдигнах върха на рапирата и заех най-добрата позиция, която ми беше по силите. Светът стана малко по-устойчив, за което му бях благодарен.

Ухиленият Нико се приведе в позата на борец с ръце пред тялото си. Носеше „трошачки“ — кожени гладиаторски ръкавици с железни шипове отвън и фино наплетени стоманени халки отвътре за хващане на остриета. Чудех се защо още съм в съзнание след негов удар с трошачка.

— Сега сме само двамата, дребосък — избоботи Нико. — Без дегани, пазачи, пестници и търговци. — Плесна с ръце и халките изстъргаха. — Ще ми хареса, знам си.

— На мен също.

И се опитах да го намушкам. Нико сигурно разчиташе, че ще ме сплаши само с присъствието си, защото атаката ми май го изненада истински. Той изви туловището си назад и трудно отклони острието нагоре. Притиснах го с още две мушкания и нисък замах в бърза последователност. Нико отбиваше и отстъпваше, докато не усети зад краката си една от масите на Мендрос. Посрещна следващия режещ удар с метала по ръкавицата, наведе глава и сви рамене. Очите му се присвиха.

Познавах този поглед. Означаваше, че лошо ми се пише.

Преди обаче да ми налети и да ме просне с огромната си тежест, аз отскочих, хвърлих се на земята, търкулнах се два пъти под една маса и се озовах на площада. Нико изпсува и ме подгони сред облак от размятани щайги и кошници.

Огледах се припряно. Притиснат в подножието на статуята, Бронзовия отблъскваше няколко пестници с двата си меча. Железния пък бе предпочел да не стои на място — пъхаше се в сергии, тичаше зад палатки, използваше всяко препятствие, за да обърква преследвачите си.