За честта на крадеца [bg]

Проснах се на калдъръма. Остра болка прониза дясната ми ръка от лакътя до върховете на пръстите и обратно. Рапирата издрънча на камъните.

Надигнах се да седна, а Нико вече се надигаше на колене до мен. Притискаше ръка към ребрата си отдясно. Покрай ръкавицата се процеждаше кръв.

Посегнах към кинжала, Нико се наведе и ме халоса с опакото на ръката си. Аз пак се проснах и кинжалът отхвърча. Усетих как Нико измъква ножа от ботуша ми, после болезнена тежест притисна лявата ми ръка точно над скрития под ръкава калъф. Камъчетата на улицата се врязаха в мускулите ми.

Лицето на Нико се кривеше от болка, но все пак той успя да се ухили гадно.

— Дрот, да не ти свършиха играчките? Твърде добре те познавам, ясно ми е къде ги слагаш. — Стовари железата по юмрука си в дясното ми коляно. — В ботуша. — Удари ме в корема. — В колана. — Натисна ръката ми още по-силно. — В ръкава. Пропуснах ли нещо?

Дъхът ми спираше от всяко поредно мъчение, но не виках. Нямах сили.

Яростта изчезна. Сега бях кух отвътре, лишен от всичко, освен от напиращото отчаяние. Епирис и Козима, Кристиана, Бронзовия Деган, Келс, дори Саможивата — не бях спазил дадената дума, не бях изпълнил и едно-единствено обещание. Заблуждавах се, че докато съм в стихията си по улиците, докато имам дневника, ще мога да надхитря всекиго. И че дори в сделката със Саможивата ще избегна някак цената, която трябваше да платя.

Каква самонадеяност. Стигаше да огледам площада, за да видя какво сполетява другите заради мен. Мендрос лежеше пребит и окървавен в собствената си сергия. Бронзовия беше принуден да се бие и срещу Железния, и срещу половин дузина пестници. Рискувах живота на мнозина, без дори да се замисля за това.

Шибан нос…

Нико се размърда и на лявата ми ръка й олекна малко. Кръвта нахлу в нея с бодежи и болки от новите натъртвания.

— С тебе ще си поприказваме хубавичко и дълго — обеща Нико. — Много дълго.

Огледа площада, за да е спокоен, че никой от деганите няма да се намеси, и стана. Моята рапира само се бе плъзнала през кожата и мускулите му над хълбока, е, може и да бе одраскала някое ребро. Край на надеждите да го отнеса със себе си в гроба. Нико ме сграбчи за яката и ме изправи. Стиснах натъртената си лява ръка с изтръпналата дясна. Китката ми се плъзна по колана и усетих грапавите намотки.

И внезапно нещо се пробуди. Не надежда, все още не, а може би безразсъдство, а също и искрица злобно коварство.

Но и това беше достатъчно.

Оставих пръстите на дясната си ръка да се отпуснат полека надолу.

— Хайде — подкани ме Нико, дъхтеше на олио и маслини. Пръстите ми напипаха целта и я стиснаха. — Наел съм трима мъчители, вече те чакат — изръмжа той. — Всеки е готов да работи по осем часа в денонощието и да не спира, докато аз не кажа.