За честта на крадеца [bg]

Погледът ми шареше из пазара, докато навивах въжето и го пъхах под колана си. Тълпата се бе поотдръпнала, но гледаше и някой вече сигурно приемаше залози.

Прокраднах се по-далече от деганите, без да доближавам навалицата, за да се добера до сергията на Мендрос.

Търговецът стоеше пред сергията с внушителна сопа в ръце. Доколкото зависеше от него, никой нямаше да отмъкне и една фурма. Щом обаче се появих, той забрави за плодовете.

— Дегани?! — изръмжа Мендрос. — Дегани се бият за книгата, която ми даде да пазя? Книгата, която никой нямало да търси при мен?

— Не очаквах да се стигне до това — оправдах се аз.

Мендрос пристъпи към мен, стиснал здраво сопата.

— Дрот, чух за Сянката. И за Саможивата. Не са имена, които ми харесва да чувам!

— Не си само ти — отвърнах и направих крачка към сергията.

Мендрос се поколеба, но свали сопата.

— Искам книгата да се махне от моята сергия. Веднага!

— Като ме гледаш, да не би да съм дошъл за друго?

Търговецът се обърна, дръпна платнището и викна:

— Спиро!

Главата на момчето се подаде иззад един отворен чувал с фурми. Косата му беше разрошена, клепачите — подути.

— Момко, понякога се чудя дали няма да проспиш и Пришествието на Ангелите! — скастри го Мендрос. — Застани отвън и пази да не окрадат стоката.

От желание да излезе по-скоро Спиро се оплете в собствените си крака.

Докато се вмъквах под платнището, погледнах през рамо. Двамата дегани се бяха вкопчили взаимно в ръцете си. Железния буташе Бронзовия към сергия с метални съдове, Бронзовия пък се мъчеше да премести тежестта на тялото си така, че да го запрати върху нея. Платнището се спусна и ги закри, но миг по-късно чух трясък и дрънчене на разпилени светилници и поставки за лампи. Запитах се кой от двамата ги е съборил. Но вместо да надникна, се обърнах към Мендрос.

Търговецът безцеремонно изсипа на земята кошница фурми и заедно с тях падна нещо, увито в плат.

— Вземи. — Мендрос взе дневника и ми го подаде. — Нищо не искам да знам. Никога. Ясно ли ти е?

Усмихнах му се криво.

— Повярвай ми, не бих ти причинил това.

— Хъм… Преди два дни може би щях да ти…

Прекъсна ни Спиро, който провря главата си покрай платнището и извика:

— Татко! Ела!

Чак сега забелязах, че не се чува шум от схватка.

Изскочих от сергията, като за малко да съборя Спиро. И спрях.

Бронзовия и Железния стояха насред площада с мечове в ръце и дишаха тежко. Около тях бяха пръснати всевъзможни предмети от месинг, които отразяваха мътно последните слънчеви лъчи.

Но двамата не стояха един срещу друг и дори не се поглеждаха, а се взираха в доста оредялата тълпа. По-точно в десетината мъже и жени, които стояха пред останалите и бяха извадили оръжията си.

Отначало се заблудих, че са парцали, дошли да прекратят нарушаването на реда. После видях, че жената най-близо до мен не носи червен пояс, а зацапана от мръсотия златиста ивица плат около ръката си.