Смъртта на царете [bg]

Юлий крачеше нервно из стаята, голите му гърди се надигаха тежко от лудешкото тичане.

— Трябва да си послужа с хитрост срещу тях, но не мога да ги оставя живи. По един или друг начин трябва да пречупя гръбнака на съюза им, основан в името на Сула. Не можем да живеем и всеки момент да чакаме ножа на убиеца.

Изведнъж се обърна и насочи пръст към управителя на имението, застанал целият изпотен до вратата.

— Тубрук, искам да пазиш семейството ми, докато всичко свърши. Ще трябва да отида в Рим и ми трябва човек, на когото да вярвам, човек, който да се грижи за семейството ми тук.

Възрастният мъж изправи рамене, изпълнен с достойнство. Нямаше да спомене на никого за жестоките заплахи, които му беше отправил Юлий, но да се опитва да отгатне накъде ще се насочи постоянно променящата се негова мисъл — това не беше по силите му.

— Искаш да съм тук? — Думите му прозвучаха толкова твърдо, че Юлий спря.

— Да. Допуснах грешка. Майка ми има нужда от тебе. Аз имам нужда от тебе, повече от всякога. На кого другиго мога да се доверя?

Тубрук кимна — разбираше, че разговорът на хълма няма да бъде споменат повече. Младият мъж, който се разхождаше като леопард, не беше от хората, които не искат да се освободят от миналите си грешки.

— Кой е заплахата? — попита Корнелия, затаила дъх от страх.

— Катон ги води, заедно с последователите си. Може би Антонид. Дори бащата на Светоний може да е част от заговора. Те ще са зад него или поне ще знаят — отговори Юлий.

Корнелия потръпна. Съпругът й изруга, поразен от внезапна мисъл.

— Трябваше да убия Кучето на Сула, когато имах възможност. Беше само на няколко стъпки от мене, пред портата на Марий. Ако той има пръст в убийството на дъщерята на Помпей… тогава е по-опасен, отколкото си мислех. Богове, колко съм бил сляп!

— Значи трябва да се видиш с Помпей. Той е твой съюзник, независимо дали го съзнава, или не — бързо каза Тубрук.

— И с Крас, и с баща ти също — отвърна Юлий и погледна към Корнелия. — Трябва да се срещна и с тримата.

Корнелия седна. Юлий коленичи до нея и хвана ръката й.

— Няма да допусна нищо да те нарани, обещавам. С петдесет войници мога да направя от това имение истинска крепост.

В очите му тя прочете намерението да я защити. Не любов, а съпружески дълг. Мислеше си, че е станала неуязвима за загубите, но да види лицето му толкова студено и открито — това беше по-лошо от всичко.

Насили се да се усмихне и притисна ръка към бузата му — още гореща от тичането. „Крепост или затвор“, помисли си.