Смъртта на царете [bg]

— Табик обича да учи другите. Мога да изработя тези щитове, но металът е твърде скъп. Не искам да се пазаря с тебе, Юлий, но става дума за месеци работа. Но пък може да се прославя в целия град.

— Цената не е важна. Доверявам ти се да определиш почтена цена, само че ще ми трябват за след седмици, а не месеци. Сенатът няма да отлага процеса толкова дълго, а Антонид беснее заради къщата. Трябва ми най-доброто, което можеш да направиш, възможно най-бързо.

— Табик? — подвикна Александрия.

Побелелият майстор излезе от задната стаичка. Тя му обясни бързо за какво става дума и Юлий се усмихна, когато лицето на мъжа грейна заинтересувано. Накрая Табик кимна.

— Може да поема нормалната работа в магазина, но украшенията по поръчка трябва да се отложат. Не забравяй — той потърка замислено брадичката си, — тази поръчка може да повиши цените на нещата, които вече си завършила, а това никак няма да е зле. Ще трябва да наемем по-голямо помещение. Дай сега да видим…

Той взе още една табличка от лавицата и двамата заедно започнаха да драскат и да си говорят тихо. Юлий ги наблюдаваше развълнувано. Накрая се споразумяха и Александрия се обърна към него, все още със златните прашинки в косата.

— Наемам се да изпълня поръчката. Цената ще зависи от броя на неуспешните отливки. Когато ти остане свободно време, ще трябва да обсъдим какво искаш да бъде изобразено на щитовете.

— Знаеш къде съм — отвърна той, — Винаги можеш да ме намериш там, когато имаш нужда от мене.

Александрия започна да върти стилото между пръстите си, внезапно изпаднала в смущение.

— Предпочитам ти да дойдеш — каза тя; не искаше да обяснява как старото имение беше подложило на изпитание силите й последния път, когато беше минала през портите му.

Юлий разбра неизказаното.

— Добре. Може да доведа и момчето. Тубрук каза, че все говорело за тебе и… мм… за Табик.

— Непременно. Октавиан липсва и на двама ни. Майка му ходи да го види, когато може, но сигурно му е трудно без нея — отвърна тя.

— Обърнал е имението с главата надолу. Преди няколко дни Тубрук го хванал да язди моя кон из полето.

— И го набил? — попита препалено бързо Александрия.

Юлий поклати глава и се усмихна.

— И през ум не му е минало. Добре, че Рений не го е хванал, макар че не знам как би го ступал с една ръка. Кажи на майка му да не се тревожи. Той е мой роднина, ще се грижа за него.

— Октавиан никога не е имал баща, Юлий. На едно момче му трябва баща много повече, отколкото на момичетата.

Юлий се поколеба. Не искаше да поема такава отговорност.

— Мога само да кажа, че с Рений и Тубрук ще израсне както трябва.

— Те не са негови роднини, Юлий — отвърна Александрия и впи очи в него, докато той не отмести поглед.

— Добре! Ще го държа при мен, макар че не съм имал и миг спокойствие, откакто се върнах в града. Ще го наглеждам.

Александрия му се усмихна широко и каза, сякаш четеше по книга:

— Няма по-голямо изпитание за способностите на мъжа от възпитанието на сина му.