Нови римски разкази [bg]

Този път по Виа Кристофоро Коломбо Ремо не прояви своенравие: беше се разтоварил. В ЕУР Мирела предложи да пием кафе в бара под колоните и слязохме от мотора. Докато чакахме еспресото, Ремо неочаквано каза:

- Мирела, направи ми услуга, телефонирай на Фауста и и кажи, че искам да я видя.

Мирела отвърна:

- Ако искаш само това - и отиде направо в телефонната кабина.

Излезе след малко толкова радостна, че за момент неспокойното лице на Ремо се озари от надежда.

- Дори да умира, не иска да те вижда, така каза.

След тези думи Ремо сграбчи от масата гарафа с вода и я хвърли на пода, откъдето на всички страни полетяха парчета стъкло и пръски вода. Вложих цялото си умение да успокоя бармана, който с крясъци се нахвърли да бие Ремо:

- Ти луд ли си, бе? Кой ще плати гарафата?

Ремо извади парите за трите кафета и гарафата и се отправи с нас към мотора. Но преди да седне, ни хвана двамата за раменете с думите:

- Бъдете с мен, за бога, иначе наистина ще се убия!

Погледнах си часовника:

- Сега е шест часа, ще остана с теб още половин час, после Мирела и аз искаме да бъдем сами.

А той:

- Добре, както искате, но знайте, че ще се убия.

Изгубих търпение:

- Ами, убий се.

В Рим се насочих покрай реката към Трастевере. С Мирела бяхме решили да се поразходим до Джаниколо, само ние двамата. Но на Виале ди Трастевере тръгнах по онези улички и стигнах до Виа дей Фиенароли, където живееше Фауста: исках да направя последен опит, преди да оставя Ремо, защото сега наистина се боях, че като остане сам, ще направи опит да се убие. Къщата на Фауста беше третата от дясно и - каква случайност - ето я Фауста на прага, сякаш ни е чакала. В сянката нейното лице на циганка, с голяма месеста уста, с огромни очи, ми се видя привлекателно, независимо от твърденията на Мирела, че няма брадичка, а челото и е два пръста. В ръка държеше празна бутилка от мляко - явно отиваше в млекарницата. Намалих и спрях:

- Здравей, Фауста.

Ремо не обели дума. Фауста ни изгледа и рече с грубия си дрезгав глас:

- Ремо, живите се срещат. Ще ме придружиш ли до млекарницата?

Ремо скочи от мотора и припряно ни каза с неблагодарност, присъща на влюбените:

- Чао Мирела, чао Тулио, ще се видим пак - и се затича към евтиното момиче за четири пари, което с поклащането на полата си го караше да си губи ума.

Видяхме как я хвана под ръка и отиде с нея в млекарницата - той едър, висок, широкоплещест; тя дребничка, с дълга, широка рокля, която не прикриваше кривите и крака.

- Този път няма да се убиеш - извиках му отдалеч.