V. [bg]

— Браво! Ти запази самообладание. Хладнокръвен си. Професионалните предатели винаги са тъй хладнокръвни. — Без да затваря уста, Вайсман подуши въздуха. — Охо! Колко на хубаво миришем! — Очилата му проблеснаха.

Мондауген, все още гроги и обгърнат от парфюмен облак, искаше единствено да спи. Опита да заобиколи наперения лейтенант, който прегради пътя му с дръжката на шамбок.

— С кого си бил в контакт в Ъпингтън?

— Ъпингтън ли!

— Там трябва да е било. Ъпингтън е най-близкият голям град в Съюза. Не можеш да очакваш английските оперативни работници да се откажат от удобствата на цивилизацията.

— Не познавам никого в Съюза.

— По-внимателно с отговорите, Мондауген.

Най-после той проумя, че Вайсман имаше предвид експериментите със сфериките.

— Осцилографът не може да предава — крясна Мондауген. — Ако вникваше поне мъничко, веднага щеше да се увериш в това. Осцилографът само приема, глупак такъв.

Вайсман го награди с усмивка.

— Ти току-що произнесе собствената си присъда. Изпращали са ти указания. Макар и да не разбирам от електроника, все пак мога да разпозная драсканиците на един калпав разшифровчик.

— Щом можеш по-добре, заповядай — въздъхна Мондауген. И разказа на Вайсман своето хрумване, за „шифъра“.

— Наистина ли тъй мислиш? — внезапно, почти детински. — Ще ми покажеш ли какво си получил?

— Очевидно ти вече си видял всичко. Но това може и да ни помогне да стигнем до някакво решение.

След минута-две Мондауген вече бе предизвикал срамежливия, нерешителен смях на Вайсман.

— Аха! Разбирам. Ти си изобретателен. Удивително! Да. Постъпих глупаво. Извинявай.

— Аз прихващам техните предавания — прошепна Мондауген, осенен от вдъхновение.

— Точно това казах преди малко — смръщи се Вайсман.

Мондауген сви рамене. Лейтенантът запали лампа с китово масло и двамата тръгнаха към кулата. Докато вървяха нагоре по един наклонен коридор, в голямата вила отекна единичен, оглушително вибриращ кикот. Мондауген спря изведнъж, като вцепенен, лампата с трясък падна на пода зад него. Извърна глава и видя, че Вайсман стои сред сини пламъчета и бляскави парчета стъкло.

— Хиената — бе единственото, което успя да прошепне Вайсман.

Мондауген имаше в стаята коняк, но лицето на Вайсман запази своя цвят на цигарен дим. Той не желаеше да говори. Напи се и скоро заспа на един стол.

Мондауген работи върху шифъра до ранните утринни часове и, както обикновено, доникъде не стигна. Ту задрямваше, ту отваряше очи от рязкото кискане на високоговорителя. В полусън, то звучеше на Мондауген като онзи смразяващ кикот и му пречеше да заспи отново. Но той продължаваше да задрямва на пресекулки.

Някъде от къщата (въпреки че и това навярно също му се присънваше) хор бе започнал да пее Dies Irae271 в грегориански църковен маниер. Песнопението кънтеше толкова силно, че събуди Мондауген. Раздразнен, той едва стигна залитайки до вратата и излезе, да им каже да пазят тишина.