Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Мюнхенската приятелка на дъщеря ми и нейният съпруг — каза старата дама, като пристъпи повторно към господин Перманедер — са далеко и ние сигурно не ще намерим скоро сгоден случай да се покажем признателни за тяхното гостоприемство. Но ако вие, драги господине, бихте ни доставили радостта, докато сте в нашия град, да се задоволите с нашия дом... ще ни бъдете от сърце добре дошъл.
Тя му протегна ръка и виж ти: господин Перманедер незабавно се съгласи, прие и тая покана също тъй бързо и с готовност, както бе приел поканата за закуска. Целуна ръка на двете дами — което като че не подхождаше много на лицето му, — отиде да вземе шапката, и бастуна си от стаята с пейзажите, обеща повторно, че ще поръча веднага да пренесат куфара тук и да дойде отново в четири часа, след като свърши работата си; консулът го придружи надолу по стълбата. В антрето обаче той се обърна, още веднъж и рече със сдържано-възторжено поклащане на главата:
— Не ми се сърдете, комшу, но госпожа сестра ви е голям симпатяга. Останете със здраве!
И си отиде, като продължаваше да клати глава.
Консулът изпитваше настойчива потребност да се качи още веднъж горе и да види какво правят дамите. Ида Юнгман тичаше вече с чаршафи из къщата, за да приготви една стая край коридора.
Консулшата седеше още на масата за закуска, беше вперила светлите си очи в едно петно на тавана и барабанеше леко с белите си пръсти по покривката на масата. Тони седеше със скръстени ръце до прозореца и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, а право напреде си; изражението на лицето й беше достолепно и дори строго. Цареше мълчание.
— Е? — попита Томас, като застана на вратата и извади една цигара от кутията с тройката. Раменете му се друсаха от смях.
— Приятен човек — отвърна простодушно консулшата.
— Аз съм на същото мнение.
После консулът се обърна с бързо й извънредно галантно-хумористично движение към Тони, като че най-почтително питаше и нея за мнението й. Тя мълчеше. Гледаше строго право напреде си.
— Но мисля, Том, че би трябвало да остави тия грозни думи — продължи малко загрижено консулшата. — Доколкото разбрах, той казваше „дявол да го вземе“, „мътна и кървава“…
— О, няма нищо, мамо! Той не мисли лошо, като ги казва.
— И може би донякъде прекалява с тая nonchalance[72] в държанието си, Том, а?
— Да, боже мили, такива са южногерманците! — отвърна консулът, духна бавно дима от цигарата в стаята, усмихна се на майка си и спря скрито очи върху Тони.
Консулшата не забеляза това.
— Ще дойдете днес с Герда да обядваме заедно, нали, Том? Бъдете така любезни!
— На драго сърце, мамо, с най-голямо удоволствие. Говоря искрено: очаквам голямо развлечение от тоя гост. Сигурно и ти? Той е вече нещо по-друго от твоите свещеници.
— Всеки по своему, Том.
— Съгласен! Отивам си... A propos! — каза той, хванал вече ръчката на вратата. — Ти си му направила много силно впечатление, Тони! Да, няма никакво съмнение. Знаеш ли какво каза преди малко за тебе долу? „Голям симпатяга“... буквално така.
Но тук госпожа Грюнлих се обърна и каза на висок глас:
— Добре, Том. Ти ми го издаваш... и той сигурно не ти е забранил... но все пак не зная дали е уместно да ми го обаждаш. Едно обаче зная и бих желала да го кажа: в живота не е важно как се казва или изразява нещо, а как е замислено и почувствувано в сърцето. Ако ти се подбиваш с начина, по който се изразява господин Перманедер... ако го намираш дори смешен...
— Кого? И през ум не ми минава, Тони. Защо се горещиш...
— Assez! — каза консулшата, като хвърли сериозен и умолителен поглед към сина си, който означаваше: „Пощади я!“
— Е, не се сърди, Тони! — каза той. — Не исках да те ядосвам. Така. А сега си отивам и ще дам нареждане някой от складовите работници да му пренесе куфара тук... Довиждане!
ГЛАВА ПЕТА
Господин Перманедер се премести на „Менгщрасе“, обядва на следния ден у Томас Буденброк и съпругата му, а на третия — беше четвъртък — се запозна с Юстус Крьогер и жена му, с дамите Буденброк от „Брайтещрасе“, които го намериха ужасно комичен — те казаха „ожасно“, — със Зеземи Вайхброт, която се държа доста строго към него, а така също с бедната Клотилда и малката Ерика, на която бе донесъл кесия с нещо „за амкане“, тоест бонбони.
Той беше в неизчерпаемо весело настроение с киселите си тежки въздишки, които не означаваха нищо и като че идеха от някакъв излишък на приятност, с лулата си, с куриозната си реч и с безгрижното си заседяване: той оставаше цели часове след яденето в най-удобно положение на мястото си, пушеше, пиеше и бърбореше. И макар че придаде съвсем нов и чужд тон в мирния живот на стария дом, макар че цялото му същество внесе нещо, което не отговаряше на стила на тия стаи, той все пак не смути нито една от владеещите привички. Присъствуваше редовно на утринните и вечерните молебствия, помоли за позволение да види неделното училище на консулшата и дори се мярна за миг в залата на Ерусалимската вечер, за да бъде представен на дамите, след което, разбира се, когато Леа Герхарт започна да чете на глас, смутено си излезе.
72
(фр.) Небрежност.