Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
В главата й се въртят хиляди въпроси, но не смее да зададе нито един. Не е сигурна, че ще може да зададе дори един.
Скот потърква лицето си и отново я поглежда. Върнал се е при нея.
— Господи, Лизи — прошепва. — Никога не съм говорил за тези неща. Никога. Сигурна ли си, че искаш да продължа?
— Да, Скот.
— Значи си дяволски смела жена. Не започна ли да си казваш, че дрънкам врели-некипели? — Той се усмихва. Усмивката му е неуверена, но искрена и толкова мила, че Лизи не издържа и го целува по едното ъгълче на устните, после и по другото…
— Опитах се — отвръща му. — Не се получи.
— Заради начина, по който изтумтяхме от Вкуснотийското дърво?
— Как го нарече?
— Пол измисли тази дума за светкавичните пътешествия от едно място на друго. Мигновени телепортации от тук до там. Това са туми.
— Като буми, само че с „т“.
— Точно така — кимва Скот. — Или като „думи“. Бумите са думи, само че с „б“ вместо с „д“.
17.
„Предполагам, че ще зависи от теб, Скут.“
Думите на баща му. Загнездили са се в паметта му и не искат да си тръгнат.
„Предполагам, че ще зависи от теб.“
Ала той е само на десет години и отговорността за спасението на живота и психиката на Пол (а може би и на душата му) му тежи и го лишава от сън, а междувременно Коледа и Нова година отминават и започва мразовитият снежен януари.
„Благодарение на теб той много пъти се чувстваше по-добре…“
Това е вярно, но никога досега не се е случвало нещо подобно и Скот открива, че вече не може да се храни, ако баща му не стои на главата му и не го заставя да слага в устата си хапка след хапка. Глухото, гъгнещо ръмжене на съществото в мазето смущава и бездруго неспокойния му сън, но може и да е за добро, понеже го изтръгва от злокобните, обагрени в алено кошмари. В много от сънищата си момчето се озовава сам-самичко в Бумна луна след падането на мрака, на някакво гробище край някакво езеро, сред множество надгробни камъни и дървени кръстове, заслушано в нечий клокочещ смях и долавящо как уханният до преди малко ветрец замирисва на влажна пръст, докато се провира през гъстите храсти. Човек може да дойде в Бумна луна и след настъпването на тъмнината, ала не е за препоръчване и ако наистина се озовеш там, когато в небето плува пълната луна, трябва да кротуваш. Да се спотайваш като мишка. В тези кошмари обаче Скот винаги забравя за това и с пълно гърло пее „Джамбалая“.
„Може би ще му помогнеш и сега.“
Да, но когато десетгодишното хлапе прави първия си опит, е почти сигурно, че нищо няма да излезе. Усеща го в мига, в който прегръща с трепереща ръка сумтящото, вонящо и одрискано същество, свито на кълбо в основата на стоманения стълб. Със същия успех може да се опита да метне на гърба си концертен роял и да затанцува чача. Преди двамата с Пол се прехвърляха с лекота в този друг свят (който всъщност е нашият свят, само че обърнат наопаки като джоб, но сега гъргорещото същество от мазето е като наковалня… банков сейф… или концертен роял, завързан за гърба на десетгодишно дете.
Скот се връща при баща си, сигурен, че ще бъде шамаросан, ала изобщо не съжалява. Чувства, че заслужава да бъде шамаросан. И не само това. Обаче баща му, който седи на последното стъпало с цепеница и внимателно наблюдава всичко, нито го шамаросва, нито го удря с юмрук. Андрю Ландън прави нещо съвсем друго — отмята дългата рошава коса на сина си и го целува с такава нежност, че момчето го побиват тръпки.
— Да си кажа привичката, не съм много изненадан, Скот. На лошата кръв й харесва да е там, където е сега.
— Тате, а останало ли е нещо от Пол в него?
— Не знам. — Скот стои между широко разкрачените крака на баща си, който носи зелени гумени ботуши. Двамата гледат спящото същество, сгушено на кълбо до стълба. Гледат веригите. Гледат дъгата от купчинки екскременти, отбелязваща границата на подземния му свят.