Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Добре тогава. Включвай комуникатора си и да започваме. Зареди това, за да му направя малко диагностика, преди да се опитаме да го преместим в новата система.
След няколко минути доктор Ван Блийк пусна ръкавиците в скута си и пак направи детинска физиономия.
— Не мога да проникна в тая пущина! Но си права — твърде странна е. Не прилича много на антиинтрузивно устройство. Как ще накажеш някого, ако вкараш такъв огромен троянски кон в системата му, че да не може да помръдне дори опашката си? Както и да е. Можеш да се закачиш и ти.
Рени включи комуникатора си към апаратурата на Сюзън. Нещата запрепускаха едно след друго.
— То се преобразува. По същия начин се стовари върху комуникатора ми и първия път.
— Но то не подава копие, а само се движи.
Сюзън се намръщи, докато наблюдаваше примигването на диагностиците при всевъзможните им изчисления. На Рени почти й стана мъчно за специализираните програми на доктор Ван Блийк, сякаш бяха живи същества — миниатюрни учени, които кършат ръчички и спорят помежду си, докато се опитват да класифицират един съвършено непонятен обект.
— Знам — каза Рени. — Няма смисъл… — Тя млъкна и се втренчи в монитора. Екранът заблестя по-ярко. Диагностичната програма изчезна — числа, символи и графики сякаш бяха пометени от огън. Върху монитора нещо се моделираше.
— Какво, по дяволите, е това? — обади се ядосано Сюзън, но в гласа й се усети истинска тревога.
— Това е… град — наведе се Рени.
Изпита желание да се изсмее истерично. Сякаш участваше в някаква овехтяла кримка и току-що бе открила, че откраднатият от нея секретен микрофилм съдържа ваканционни фотоси.
— Визуална форма на някакъв град — добави тя.
— Никога не съм виждала подобно място.
Сюзън също се беше навела напред, както и застаналият зад стола й !Ксабу. Светлината от монитора позлатяваше лицата им.
— Вижте. Някога да сте срещали такива коли? Това е някакъв научнофантастичен клип… някакъв филм по мрежата.
— Не, истински е!
Рени не можеше да обясни защо е толкова уверена, но го знаеше. Ако беше неподвижна фотография като скалната рисунка на Сюзън, щеше да й е трудно да го усети. Но движението забележително увеличаваше степента на информация за окото — и за мозъка съответно; дори и най-добрите специалисти по ефектите смятаха движещите се предмети за по-трудни за синтезиране. Рени не беше във ВР-бизнеса толкова отдавна, колкото Сюзън, но окото й беше добре тренирано — дори по-добре, отколкото на повечето хора в бранша. Дори в „При господин Дж.“, където очевидно разполагаха със страхотна апаратура, беше успяла да усети неуловими дефекти в координацията и натуралистичното движение. Но на този град със златни кули, развяващи се знамена и въздушни железници не му липсваше нищо.
— Мисля, че съм го виждал някъде — обади се !Ксабу. — Като насън е…
Сюзън вдигна ръкавиците и направи няколко движения.
— Върви автоматично. Не е придружен от никаква информация — намръщи се тя. — Просто…
Картината изчезна. За миг целият монитор почерня, след което върху екрана се изви цветна вихрушка от мигащи точки.
— Какво направи? — отмести поглед Рени — вибриращата искряща светлина й припомни за последния отвратителен час в клуба.
— Нищо. Това проклето нещо просто се самоизключи! Сюзън включи отново системата, която задейства, сякаш всичко беше нормално.
— Няма го.
— Самоизключи ли се?
— Няма го. Махна се. Нито следа от него.
След десет минути Сюзън отново пусна ръкавиците и се отдръпна от монитора. Беше претърсила най-старателно както своя компютър, така и комуникатора на Рени — без какъвто и да е резултат.
— Заболяха ме очите — каза тя. — Искаш ли да пробваш?
— Не се сещам за нищо, което ти да не си пробвала. Как така просто изчезна?
— Някаква автофагия. Показа се и се самоизяде. Нищичко не остана.
— Значи всичко, което видяхме, беше картинка от някакъв град. — Рени беше потисната. — И не знаем защо. А сега дори и това нямаме.
— О, ами да! Едва не забравих — придърпа отново количката си Сюзън близо до екрана. — Тъкмо вземах мостра, когато нещото рече „пук!“ — я да видим сега какво си имаме тук.
Зае се с търсача. След секунди на екрана се появи прозирна златна абстракция.
— Имаме го! — присви очи тя. — Хоп! Тъкмо започваше да се разсейва, когато го щракнах. Очите ми не ги бива за гледане отблизо, Ирене. Виждаш ли изобщо нещо там, или просто са случайни шарени петна?
— Мисля, че да.
— Ето там има кула — бавно произнесе !Ксабу. — Ето я!
— Така. Значи трябва да го прехвърлим в главната система. Тъй като сама взех мострата, да приемем, че е инертна и следователно безопасна — макар това нещо да се държи достатъчно странно, за да не съм особено сигурна в каквото и да било. Ох, хайде!