Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Подът беше твърд, но усещането на възглавницата под главата й беше приятно. Билковите ухания изпълниха ноздрите й. Тя взе ключа и го стисна в юмрука си. Пое дълбоко въздух…
Порази я една закъсняла мисъл. Тя вдигна глава, огледа тялото си и с раздразнение откри един неприятен факт. Беше прекалено дълга за кръга — краката й стърчаха извън линиите. Може и да нямаше значение, но можеше и да има. Кити се извъртя на една страна, сви крака към гърдите си и зае присвита поза, сякаш беше в леглото. Един бърз поглед наоколо… Чудесно, сега всичко беше наред. Всичко беше както трябва, готово за…
Готово за какво? У нея избухна внезапен скептицизъм. Това не беше нищо повече от една от поредните й мечти, една от нелепите фантазии, които Бартимеус постоянно разказваше. Беше върхът на арогантността да си мисли, че щеше да успее там, където никой друг не беше успял в продължение на повече от две хиляди години. Какво си мислеше? Тя не беше магьосник.
Но може би това беше предимство. Бартимеус я беше подтикнал да пробва, бе сигурна в това. Последните му думи, когато ги напусна, повтаряха неговото описание на Птолемей: „Ние наистина имаме връзка… но за момента в нея има ограничения.“ За момента… Какво друго беше това, ако не косвена покана към нея и единствено към нея? Птолемей не е познавал граници: той бе отишъл на Другото място посредством отричането на всички установени магически правила, посредством обръщането им наопаки. А и човек не се нуждаеше от нещо повече от основни познания по призоваване, за да свърши това, което и той бе свършил — инструкциите в Апокрифите бяха абсолютно директни. Жизненоважната част беше извикването на демона в края. Кити можеше да направи всичко това. Въпросът беше: щеше ли да проработи?
Имаше само един начин да разбере.
Затвори очи и се опита да отпусне мускулите си. Стаята бе напълно тиха — нито един звук не проникваше през вратата. Дали вече беше време да започне заклинанието? Не, нещо все още не беше наред… Какво ли беше? След секунда осъзна, че ръцете й бяха стиснали ключа толкова силно, че той се беше впил в кожата й. Това представляваше символ на страха й. Тя се съсредоточи за известно време, оставяйки хватката й да се отпусне… Сега вече обхващаше метала нежно. Така беше по-добре…
В съзнанието й изникваха откъслечни спомени, думи написани от специалисти от миналото за Другото място: „… зона на хаос, водовъртеж от гнусотии, клоака на лудостта…“. Все хубави неща. После и сбитото изказване на господин Бътън: „… да се рискува да се отиде там подлага на риск и тялото и душата“. О, Боже! Какво щеше да се случи с нея? Щеше ли да се стопи или да изгори? Щеше ли да види…? Да, но това, което щеше да види едва ли можеше да е по-лошо или отвратително от Нуда и сакатите му хибриди — демоните в човешка плът. А и никой от тези специалисти никога не беше посещавал Другото място! Това си бяха чисти спекулации. Освен това Птолемей се бе върнал жив.
Тя преговори думите за обратното призоваване наум, после — понеже отлагането беше само покана за повече страхове — тя използва собственото си име вместо това на някой демон и подмени обичайните глаголи. Приключи като извика три пъти името на Бартимеус.
Готово.
Лежеше в тихата стая.
Секундите минаваха. Кити потисна надигащото се разочарование. Не трябваше да е нетърпелива. При обикновените призовавания на думите им трябваше време да стигнат до Другото място. Ослушваше се, въпреки че не знаеше за какво. Очите й бяха затворени. Не виждаше нищо, само тъмнина и проблясващи в мозъка й светлинки.
Още нищо. Очевидно нямаше да се получи. Надеждите на Кити умряха. Почувства се празна и малко тъжна. Понечи да стане, но стаята бе топла, беше й удобно на възглавницата и след безсънието през нощта й хареса да си почине малко. Съзнанието й се зарея нанякъде по своя воля: тя се замисли за родителите си, какво ли правеха, как тези събития щяха да ги засегнат; как Якоб, намиращ се далеч в Европа, би реагирал; дали Натаниел бе оцелял от разрушенията в залата. Осъзна, че се надява да е така.
До ушите й долетя далечен звук, ясен звън на камбана. Демоните, вероятно, или пък оцелелите, които се опитваха да вдигнат тревога в града… Натаниел я беше спасил от ножа на наемника. Харесваше й да се препира с него, принуждавайки го да приеме истината за много неща, най-вече за Бартимеус. Беше го понесъл изненадващо добре. Що се отнася до Бартимеус… Спомни си как го видя за последно, една жалка, безформена, слузеста маса, обезсилена от умората от света. Дали не беше грешка да се занимава с него? Като всички, джинът също имаше нужда от почивка.