Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Камбаната продължаваше да звъни. Беше странен звук, сега се замисли за това — висок и чист, като от кристал, а не нисък и кънтящ като повечето камбани в града. Освен това, вместо да бие многократно, представляваше една-единствена продължителна вибрация, която едва се чуваше, точно на прага на чуваемостта. Напрегна се да я разграничи… Първо заглъхваше, после се усилваше — но въпреки че бе приятна, все пак същността й не можеше да се улови. Губеше се някъде сред пулсирането на собствената й кръв, сред тихото дишане и лекото шумолене на дрехите при движението на гръдния й кош. Напрегна се отново и се изненада. Звъненето изглежда беше някъде над нея, далече-далече. Заслуша се внимателно, искаше й се да се приближи до източника. Опита се да изолира всички останали звуци. Усилията й се възнаградиха малко по малко, после изведнъж звъненето се изчисти, вече не беше приглушено. Остана сама с него. Чуваше се постоянно, като нещо ценно, което всеки момент щеше да се счупи. Усети, че е много близо.
А дали се виждаше? Кити отвори очи.
И видя много неща едновременно. Сложна плетеница от камък, малки стени и подове, които се въртяха триизмерно, разделяха се, събираха се, извиваха се, свършваха. Сред тях имаше стълбища, прозорци, отворени врати; тя минаваше между тях много бързо, едновременно съвсем близо и някак далече. Поглеждайки надолу, в далечината, видя свитото тяло на момиче — напомни й за спяща котка. Имаше и други, замръзнали като кукли фигури, всичките из каменната плетеница — групи от мъже и жени, наблъскани натясно, голяма част лежаха проснати по очи, като заспали или мъртви. Около тях имаше странни, замъглени фигури с неясни контури — нито човешки, нито пък някакви други. Не можа да различи естеството им — всяка от тях сякаш сама се заличаваше. Под всичко това, в някакъв отдалечен коридор, тя видя младеж застинал в бягаща поза, обърнал глава през рамото си. Зад него се движеше една фигура — мъж с нож, краката се движеха бавно, ботушите преминаваха разстоянието. А около тях двамата — различни форми, далечни и неразличими…
Кити почувства известно далечно любопитство към всичко това, но истински я интересуваше нещо друго. Камбанният звън беше по-силен отпреди. Някъде много близо. Концентрира се още повече и за нейна лека изненада хубавата, малка, сложна конструкция от камък и фигури се разкриви и разфокусира, сякаш изведнъж бе издърпана в четири различни посоки. Първо беше напълно ясна, после се размаза в неясно петно, а след това дори и петното изчезна.
Кити почувства притискане от всички страни. Не беше физическо усещане, защото тя нямаше истинско тяло, а по-скоро умствено. Смътно забеляза четири бариери от всичките й страни: извисяваха се нагоре, спускаха се надолу, простираха се до безкрайност. Едната беше тъмна и твърда и заплашваше да я смаже безмилостно с тежестта си; другата представляваше бушуваща течност, която се надигаше жадно да я отнесе. Третата бариера я дърпаше, за да я разкъса с невидимата сила на урагана; четвъртата представляваше неумолима стена от непотушим огън. И четирите я удариха само за момент, после се отдръпнаха. Неохотно я пуснаха и Кити пристъпи през Портата от другата страна.
28
Добре, че Кити изпита това, което последва, дистанцирана като наблюдател, а не като беззащитен участник. Ако бе станало другояче, щеше да полудее. При настоящото положение, липсата на физически усещания правеше видяното да изглежда като сън. Основното чувство, което изпитваше, бе любопитството.
Оказа се в… е, в не изглеждаше много подходящо: оказа се част от една непрестанна вихрушка от движение, без край и без начало, в която нищо не бе постоянно или неподвижно. Беше безкраен океан от светлини, цветове и консистенции, които постоянно се движеха, събираха се и се разтваряха едно в друго. Резултатът не беше плътен като на течност, нито пък неуловим като на газ; той представляваше комбинация от двете, в която бързо движещи се частици субстанция непрекъснато се сливаха и разделяха.
Невъзможно беше да се определят размерите и посоката, както и изминалото време. Понеже нищо не стоеше неподвижно и нито един модел не се повтаряше, самото понятие изглеждаше празно и безсмислено. Това нямаше голямо значение за Кити и чак когато се опита да намери себе си, с цел да установи позицията си сред заобикалящата я среда, започна малко да се тревожи. Тя нямаше фиксирана позиция, нямаше еднозначност, която да определи като своя собствена. Всъщност често сякаш беше на няколко места едновременно, гледаше вихрещите се черти от множество различни ъгли. Ефектът беше изключително дезориентиращ.