През дебрите на Балкана

— Четирима ли бяха?

— Да.

— А единият от тях не яздеше ли чистокръвен вран жребец?

— Да, да! Виждал ли си го?

— Да. Дори вместо една пушка имаше две.

— Точно така, точно така!

— Измежду другите трима имаше един дребосък, на който вместо брада от лицето му висяха десет или единайсет дълги косъма.

— Съвсем правилно! Значи си ги видял! Но къде, щом не са се отбивали при теб?

— Вън пред портата. Стоях там със съседа си, когато дойдоха. Те, разбира се, искаха да отседнат при мен, но като им казах, че аз съм гостилничарят, човекът с тъмната брада, върху врания кон, ме попита дали при мен не са идвали трима мъже, яздещи бели коне.

— Шейтан! Ти какво му отговори?

— Истината, разбира се.

— О, ужас!

— Защо?

— Нищо, нищо. Казах го просто така. Продължавай нататък!

— Мъжът ме попита кога са били тук тримата конници, колко време са останали и накъде са тръгнали после.

— Ах, чудесно! Ти какво му каза?

— Това, което знам. Отговорих му, че тези, за които пита, са потеглили на юг към Дойран. Да не би да не е трябвало да го правя?

— О, напротив, напротив! Много правилно си постъпил. И какво направиха те тогава?

— Ездачът каза, че бързо трябва да настигне другите и затова не може да отседне при мен. Осведоми се точно за пътя, водещ към Дойран.

— По него ли тръгна?

— Да. Заведох него и спътниците му извън селото и им обясних всичко най-подробно. После те препуснаха в галоп към Фуркьой. Сигурно много бързаха.

— Значи си сигурен, че са тръгнали на юг?

— Така, както съм сигурен, че сега виждам вас пред себе си.

— И не на запад, към Остромджа?

— Не промениха посоката. Стоях там дълго и гледах след тях, докато изчезнаха от другата страна на планините. Бях възхитен от врания кон, не можех да откъсна очи от него.

— Да, наистина е прекрасен, вярно е.

— Щом искате да говорите с тези четиримата мъже, ще трябва също да заминете за Дойран.

— Така е. Но решихме да не бързаме. Щом са там, знаем, че ще ни чакат.

— Радвам се, че ги срещнах и разговарях с тях, иначе нямаше да мога да ви дам сведения. Но вече трябва да тръгвам. Не ми се сърдете, че не мога да остана повече при вас.

Противно на предишното си поведение, те най-любезно му изразиха благодарността си и се сбогуваха с него така, сякаш го бяха обикнали от все сърце. Щом гостилничарят излезе, човекът с прашката удари с юмрук по масата и извика:

— Какъв късмет! Тази грижа отпада. Те не са тръгнали към Остромджа.

— Да, можем да се радваме. Колко умно са постъпили Манах ал Барша и Баруд ал Амасат, като са разправяли на глупавия гостилничар, че ще ходят в Дойран! Сега кучетата, които ни подслушваха, също са отишли там и напразно ще търсят.

— Никога досега не съм бил в Дойран и не знам колко е пътят дотам.

— Мисля, че е на около седем часа езда. Негодниците ще пристигнат там едва надвечер. А утре ще разпитват. Тогава, разбира се, ще узнаят, че са били измамени. Значи не могат да пристигнат в Остромджа преди вдругиден по обяд. В такъв случай можем да ядем и пием тук колкото искаме.