Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Видя го на лицето на Ханк Риърдън, когато се срещна с него за вечеря. Когато високата му, уверена фигура се приближи към нея — единствената фигура, която изглеждаше у дома си в скъпия интериор на изискан ресторант, — тя видя енергичното изражение да се бори със стегнатите му черти, изражението на момче, отворено за очарованието на неочакваното. Той не говореше за събитието на деня, но тя знаеше, че това е единственият образ в съзнанието му.
Срещаха се всеки път, когато той дойдеше в града, и прекарваха кратка вечер заедно — миналото им беше още живо в мълчаливото им признание, работата и общата им битка нямаха бъдеще, но те знаеха, че са съюзници, които печелят подкрепа от самия факт на съществуването на другия. Той не искаше да споменава днешното събитие, не искаше да говори за Франсиско, но тя забеляза, докато седяха на масата, че напрежението от сдържаната усмивка продължаваше да опъва страните му. Знаеше кого има предвид, когато каза внезапно с мек и тих глас, натежал от възхищение:
— Спази клетвата си, нали?
— Клетвата си ли? — попита тя сепнато, мислейки за надписа на храма в Атлантида.
— Каза ми „кълна се в жената, която обичам, че съм ваш приятел“. Така беше.
— И още е.
Той поклати глава.
— Нямам право да мисля за него. Нямам право да приема онова, което е направил, като действие в моя защита. И все пак… — той спря.
— Но то беше точно това, Ханк. В защита на всички ни, и най-много в твоя.
Той погледна навън към града. Седяха в дъното на стаята, а стъклената стена беше невидимата им защита срещу пропастта и улиците на шейсет етажа под тях. Градът изглеждаше странно отдалечен, изравнен до нивото на най-ниските етажи. Няколко пресечки по-нататък, с кулата си, която се топеше в мрака, висеше календарът. Беше на нивото на лицата им, но не като малък, обезпокоителен правоъгълник, а като огромен екран, злокобно близък и голям, залят от мъртвата, бяла светлина, излъчвана през празната му повърхност, на която се виждаше единствен надписът „2 септември“.
— „Риърдън стийл“ работи с пълен капацитет — безразлично разказваше той. — Отмениха производствените квоти на завода ми — за следващите пет минути, предполагам. Не знам колко от собствените си наредби са отменили, не мисля, че и те знаят — вече не си дават труда да спазват и привидна законност, сигурен съм, че нарушавам закона по пет или шест параграфа, което обаче никой не може да докаже или опровергае… знам само, че настоящият гангстер ми каза да давам с пълна пара напред — той вдигна рамене. — Когато утре го смени следващият гангстер, сигурно ще ме затворят — като наказание за нелегална дейност. Но според плана на този миг, ме молят да продължавам да лея метал, в каквито количества и по каквито начини искам.
Тя забеляза уж нехайните, скришни погледи, които хората хвърляха към тях. Беше го забелязвала и по-рано, от радиопредаването насам, откакто двамата бяха започнали да се появяват заедно на публични места. Вместо позора, от който се ужасяваше той, в поведението на хората имаше благоговейна несигурност — несигурност за собствените им морални предпоставки, несигурност в присъствието на двама души, които дръзваха да са сигурни, че са прави. Хората ги гледаха с тревожно любопитство, със завист, с уважение, със страх да не обидят някакъв непознат, горд, строг стандарт, някои почти с извинителен вид, който сякаш казваше: „Моля да ни простите, че сме женени“. Имаше неколцина, които ги гледаха с гневна злоба, и неколцина — с открито обожание.
— Дагни — внезапно попита той, — мислиш ли, че е в Ню Йорк?
— Не. Обадих се в „Уейн-Фолклънд“. Казаха ми, че наемът за апартамента му е изтекъл преди месец и той не го е подновил.
— Търсят го по целия свят — с усмивка каза той. — Никога няма да го намерят — усмивката изчезна. — Нито пък аз — гласът му се плъзна обратно към плоския, сив тон на дълга: — Е, заводът работи, но аз — не. Аз само тичам из страната като мародер и търся незаконни начини да купувам суровини. Крия се, промъквам се, лъжа, само за да намеря няколко тона руда, въглища или мед. Не са отменили наредбите си за суровините. Знаят, че изливам повече метал, отколкото мога да произвеждам по дадените ми квоти. Не ги е грижа — и добави: — Мислят, че мен ме е грижа.
— Уморен ли си, Ханк?
— Отегчен до смърт.
Имаше време, мислеше си тя, когато неговият ум, енергията му, неизтощимата му находчивост бяха посветени на това да произвежда, да измисля по-добри начини да се справя с природата; сега бяха сведени до задачата на престъпник, който трябва да надхитря другите. Чудеше се колко дълго може човек да понася подобна промяна.