Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Още по-ужасен удар дошъл по-късно, когато законодателите обявили бърза почивка, за да известят на нацията добрата новина, че народът вече притежава „Д’Анкония мед“. Докато гласували, дошло съобщение от всички точки на света, че вече не съществувала „Д’Анкония мед“. Никъде, дами и господа. В същия този миг, точно в десет часа, с адски синхрон, цялата собственост на „Д’Анкония мед“ по лицето на земята, от Чили до Тайланд и от Испания до Посвил, Монтана, била взривена и пометена. Работниците на „Д’Анкония мед“ са получили навсякъде последните си заплати в брой, в девет сутринта, а до девет и половина са били изведени от площадките. Доковете, топилните, лабораториите, административните сгради са били разрушени. От корабите с руда в пристанището не е останало нищо, а от тези в морето са останали само спасителните лодки с екипажите. Що се отнася до мините на д’Анкония, някои са погребани под тонове взривена скала, за други е установено, че не си струва дори да се взривяват. Удивително голям брой мини, както личи от валящите доклади, са продължили да работят, въпреки че са били изчерпани преди години.
Сред хилядите служители на „Д’Анкония мед“ полицията не е намерила и един, който да знае как е бил замислен, организиран и проведен този чудовищен заговор. Но каймакът на персонала вече го няма. Най-ефикасните управители, минералози, инженери, директори са изчезнали — всички хора, на които Народната република разчиташе да продължат работата и да смекчат процеса по адаптация. Най-способните, извинете, най-себичните хора са заминали. Докладите от различни банки показват, че не са останали никакви сметки на д’Анкония; парите са похарчени до последната стотинка.
Дами и господа, богатството на д’Анкония, най-голямото в света, легендарното, вековно богатство, вече не съществува. Вместо със златната зора на нова ера, Чилийската и Аржентинската народна република остават с куп развалини и орди безработни на гърба си. Няма и следа за съдбата или местонахождението на сеньор Франсиско д’Анкония. Той е изчезнал и не е оставил нищо зад себе си, дори и прощално писмо.
Благодаря ти, скъпи, благодаря ти в името на последните от нас, въпреки че няма да ме чуеш и няма да искаш да слушаш… Не беше изречение, а безмълвната емоция от молитва в съзнанието й, молитва към смеещото се лице на момчето, което беше опознала на шестнайсет.
После осъзна, че се е вкопчила в радиото, сякаш електрическият пулс в него беше връзка с единствената жива сила на Земята, предадена от него за миг и изпълнила стаята, в която всичко друго беше мъртво. Като далечен отзвук от руините на експлозията, тя забеляза звука, който дойде от Джим — полустон, полуписък, полуръмжене, после и скока му към телефона и разстроения му глас, който крещеше:
— Ама Родриго, ти каза, че е безопасно! Родриго — Боже! — знаеш ли колко съм затънал?
След това на бюрото пропищя друг телефон и той започна да лае в друга слушалка, докато още държеше първата:
— Затваряй си плювалника, Орън! Какво да правиш ти ли? Какво ми пука, дяволите да те вземат!
В кабинета се втурнаха хора, телефоните започнаха да вият, и Джим, който редуваше молби с псувни, крещеше в една слушалка:
— Свържете ме със Сантяго! Свържете ме с Вашингтон да ме свържат със Сантяго!
Някъде далеч, на границата на съзнанието си, тя виждаше каква игра бяха играли и изгубили хората зад звънящите телефони. Изглеждаха й далечни, като дребни бацили, които се гърчат върху бяло поле под лещите на микроскопа. Чудеше се как изобщо се надяват да ги взимат на сериозно, докато някой като Франсиско д’Анкония съществува на Земята.
Видя отблясъка от експлозията по всяко лице, което срещна през остатъка от деня, във всяко лице, с което се разминаваше в тъмнината на улиците същата вечер. Ако Франсиско беше искал достойна погребална клада за „Д’Анкония мед“, беше успял. Беше тук, по улиците на Ню Йорк, единственият град на земята, все още способен да я разбере, по лицата на хората, в шепота им, който сякаш пращеше напрегнато — като малки огнени езичета — по лицата им, осветени от изражение, което беше едновременно сериозно и трескаво. В сенките на израженията, които се люлееха като сенки на далечен пламък — някои уплашени, някои ядосани, повечето — пълни с неудобство, несигурност, очакване, но всички признали, че това е факт, много по-сериозен от промишлена катастрофа, всички разбрали какво означава, въпреки че никой нямаше да назове точното му значение, всички докоснати от смеха — весел и предизвикателен, — от горчивия смях на погиващи жертви, които чувстват, че са били отмъстени.