Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Знаеш го.
— Но ти не си казала и дума!
— Казах всичко необходимо преди три години. Казах ти докъде ще те доведе политиката ти. Доведе те.
— Хайде, пак започваш! Каква е ползата от теоретизирането? Ние сме тук, сега, не преди три години. Трябва да се справим с настоящето, не с миналото. Може би нещата щяха да са различни, ако бяхме последвали твоето мнение, може би, но фактът е, че не го направихме, а ние трябва да работим с фактите. Трябва да приемаме реалността такава, каквато е сега, днес!
— Ами приеми я.
— Моля?
— Приеми си реалността. Аз ще приемам само заповеди.
— Това не е честно! Моля те за мнение…
— Молиш ме за успокоение, Джим. Няма да го получиш.
— Моля?
— Няма да ти помогна да се преструваш — като споря с теб, — че реалността, за която говориш, не е такава, каквато е, че все още има начин да се накара да проработи и да спаси врата ти. Няма такъв.
— Тогава… — не последва експлозия, нито гняв, само слаб, несигурен глас на човек на ръба на абдикацията. — Тогава… какво искаш да направя?
— Да се откажеш — той я изгледа неразбиращо. — Да се откажете всички, и ти, и приятелчета ти във Вашингтон, и крадливите ви плановици, и цялата ви канибалска философия. Откажете се, разкарайте се от пътя и оставете тези от нас, които могат, да започнат от нула, от руините.
— Не! — експлозията дойде едва сега, не беше вик на човек, който по-скоро би умрял, отколкото да предаде идеята си, а идваше от човек, който беше прекарал живота си в това да отрича съществуването на идеи, при това го правеше с опортюнизма на престъпник. Тя се чудеше дали някога е разбирал същността на престъпниците — или пък естеството на лоялността си към идеята да отрича идеите. — Не! — по-тихо извика той, с по-дрезгав и нормален глас, сменил тона на фанатик с тона на надменен началник.
— Това е невъзможно! Това не подлежи на обсъждане!
— Кой е казал?
— Няма значение! Така е! Защо винаги мислиш непрактично? Защо не приемеш реалността такава, каквато е и не направиш нещо? Ти си реалистът, ти действаш, движиш, произвеждаш, ти си Нат Тагарт, ти си човекът, който може да постигне всяка цел, която иска! Можеш да ни спасиш сега, можеш да намериш начин да накараш нещата да проработят — ако искаше!
Тя избухна в смях. Ето я, помисли си, крайната цел на мъглявите академични дрънканици, които бизнесмените са игнорирали години наред, целта на немарливите дефиниции, на общите приказки, на блудкавите абстракции, които претендират, че подчинението на обективната реалност е същото като подчинението на държавата, че няма разлика между природните закони и директивите на бюрократите, че гладният човек не е свободен, че човекът трябва да бъде освободен от тиранията на храната, подслона и дрехите — всичко това, години наред, за да се стигне до деня, в който Нат Тагарт, реалистът, ще трябва да приеме волята на Къфи Мийгс като природен факт, окончателен и безусловен като стоманата, релсите и гравитацията, да приеме света, създаден от Мийгс, като обективна, неизменна реалност, а после да продължи да произвежда изобилие в този свят. Ето я целта на всички тия мошеници от библиотеките и класните стаи, които продаваха откровенията си като разум, „инстинктите“ си — като наука, ненаситните си желания — като познание, ето я целта на всички диваци, които служеха на необективното, неабсолютното, относителното, колебливото, вероятното. Когато тези хора видеха фермер, който прибира реколтата си, можеха да го възприемат само като мистичен феномен, необвързан със закона за причината и следствието. Считаха действието му за някаква могъща прищявка на фермера, когото арестуваха, затваряха, лишаваха го от инструменти, семена, вода и земя, изхвърляха го на голата скала и нареждаха: „Сега отгледай реколта и ни нахрани!“
Не, мислеше си тя, докато чакаше Джим да попита, би било безполезно да се опитва да обяснява защо се смее, той нямаше да е в състояние да го разбере. Той обаче не попита, вместо това се прегърби и тя го чу да казва — с ужас, защото думите му бяха толкова неуместни, ако той наистина не разбираше, и толкова чудовищни:
— Дагни, аз съм твой брат…
Тя се изправи, мускулите й се стегнаха, сякаш се изправяше пред пистолета на убиец.
— Дагни — гласът му беше меко, носово, монотонно мрънкане на просяк, — искам да бъда президент на железница. Искам го. Защо не мога да имам моето си желание, както ти винаги имаш своето? Защо да не получа изпълнение на желанията си, както ти винаги изпълняваш твоите? Защо трябва ти да си щастлива, а аз да страдам? Е, да, светът е твой, ти си човекът с ума да го управлява. Тогава защо позволяваш страдание в твоя свят? Проповядваш преследване на щастие, но ме осъждаш на лишения. Нямам ли право и аз да искам щастие? Това не е ли нещо, което ми дължиш? Не съм ли твой брат?