Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Моля те, Захир — отново настоя тя.
Той не проговори веднага. Посумтя и попита:
— Искате да отидете до това място?
Флин и Фрея се спогледаха, после едновременно кимнаха.
— Аз ще ви заведа — заяви той. — Отиваме заедно.
— Ние искаме само да разберем къде е — каза Флин.
— Гилф Кебир е далече. Опасно е, много опасно. Не е добре без водач. Аз ще дойда с вас.
— Трябва ни само…
— Дълъг-дълъг път. Ако тръгнете сами, ще ви трябват три дена. Ако аз дойда с вас, по-малко от един. Аз познавам Гилфа, познавам пустинята. Аз ще ви водя.
Пререканието продължи известно време, като скачаше ту напред, ту назад — Захир настояваше да ги придружи, Флин и Фрея твърдяха, че им е нужно единствено точното местоположение на скалата, — преди накрая Захир да признае поражението си, да въздъхне и да се отпусне в стола до бюрото и отчаяно да се загледа в пода.
— Знаете ли къде е Уади ал-Бахт? — попита накрая.
Флин отвърна, че знае.
— На трийсет километра южно от ал-Бахт, между ал-Бахт и Осемте камбани. Голямата скала е там. Много е висока. На четиристотин-петстотин метра в пустинята. Като тръгнете на юг от ал-Бахт, не можете изпуснете.
Вдигна очи и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нямате представа в какво се забърквате“.
След като нямаше причина да проточват разговора, те му благодариха, сбогуваха се и тръгнаха към вратата. И тъкмо да излязат, ги настигнаха думите му:
— Аз се опитвам да помогна. Гилфът е много далече, триста и петдесет километра пустиня, много е опасно. Опитвам да ви помогна, но вие не разбирате.
Беше станал и беше протегнал ръка към тях, в погледа му имаше нещо почти умолително. За миг и тримата постояха в смутено мълчание. После, след като му благодариха отново, Флин и Фрея излязоха.
Те си тръгнаха, а Захир остана още дълго загледан в снимката на стената. После мина през къщата, влезе в спалнята, бръкна под леглото и измъкна пушката. Седна и я постави върху коленете си. Прокара едната си ръка по цевта, а с другата бръкна в джоба на наметалото и извади мобилния си телефон.
— Тя беше при мене — каза, когато му отговориха. — С Броуди. Знаят за скалата и тръгнаха натам.
Гласът от другата страна каза нещо.
— Нямаме избор — отвърна Захир. — Това е наш дълг. С мене ли си?
Гласът каза още нещо.
— Добре. Ще те взема след трийсет минути.
Захир затвори телефона и се изправи с пушката в ръка.
— Ясмин! — извика. — Мохсен! Трябва да изляза! Елате да си кажем довиждане!
58.
Лиърджетът стовари Ангълтън на аерогарата в Дакла малко преди един, а след пет минути той вече беше навън във взетата под наем кола — малка жълто-зеленикава хонда сивик, чиято младост бе останала далече в миналото. Беше премислил нещата по време на полета, направил беше справка с картата и знаеше точно къде се намира домът на Алекс Ханън — от там щяха да започнат, нямаше как да не е така. Местната полиция имаше указания да му препредава всичките си наблюдения. Явно нямаше основание да се бави повече. Избърса потта от врата и челото си — мили боже, колко беше горещо, — запали двигателя, включи на скорост и със свистящи по горещия асфалт гуми излезе от паркинга и подкара към Мут.
Беше любопитно, но от мига, когато за първи път чу за Скрития оазис — наистина ли бяха минали по-малко от двайсет и четири часа? — Фрея някак си предчувстваше, че ще се озове в изгарящата пустош на Западната пустиня. Макар чувството да нарастваше с изтичащите часове, а търсенето на оазиса да се превръщаше все повече и повече в доминиращо събитие, все пак в нито един момент не бе добивало формата на нещо повече от абстрактно хрумване. Едва сега, докато се носеха по пустинния черен път към мини оазиса и дома на Алекс, реалността на предстоящото пътуване се очерта пред нея с пълна сила.
— Не ни ли трябват храна и гориво? — попита тя и се хвана за таблото, когато колата подскочи и се завъртя по неравната настилка. — Триста и петдесет километра по този лош път…
— Всичко е наред — отговори Флин. — Имай ми доверие.
Стигнаха до оазиса — гъстите заплетени шубраци сега не изглеждаха така зложелателни, както преди две вечери — и спряха пред къщата на Алекс. Фрея се чудеше дали вътре ще намерят кръв, дали трупът на стария фермер още ще е проснат на пода. Къщата обаче беше празна — хладна и подредена, точно каквато беше, когато я видя за първи път.