Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Мисля, че трябва да се обадите на някои от приятелите му.
— Вие сте негов приятел, нали? Гилермо казва какъв добър човек сте.
Това заседна като кост в гърлото му.
— Слушайте, г-жо Менкез, ще бъда честен с вас. Бих ви предложил да позвъните в любимите му кръчми. Имам чувството, че ще го намерите там.
— Но той каза, че работи за вас.
— Страхувам се, че не знам нищо за това. Не съм виждал Гили — Гилермо — и не съм говорил с него повече от седмица.
— Каза, че сте търсели някого и той можел да го намери. Моят Гилермо може да открие всекиго в гората. Казва, че вие сте добър почти колкото него.
Кикот се надигна в гърлото на Уолт, но той го преглътна.
— Така ли ви е казал? — попита той. — Че търся някого?
— Той направи грешка, шерифе. Знае това. Каза ми. А аз му казах: „Като направиш грешка, я оправяш“. Ето за какво отиде той днеска в гората. Оправяше я.
И тогава сякаш мислите в главата на Уолт се сблъскаха, както му се случваше толкова често. Като че ли една идея не можеше да се махне от пътя на друга, така че нямаше къде да идат, освен да се натресат една в друга. И изведнъж двете мисли породиха трета. Именно това — изображението от Гугъл в комбинация с приятната напевна реч на тази жена — подтикна Уолт да прекрати разговора колкото можеше по-любезно.
— Включете на запис — извика той на дъщерите си. — Идвате с мен.
От колата се обади на Майра. Дъщерите му бяха на задната седалка, препасани с колани, а Беатрис размахваше опашка, удряйки ту едната, ту другата.
— Идвам към вас — каза той, преди снаха му да успее да промълви и дума. — Трябва да ти оставя момичетата за около час. Ще се справиш ли?
— Уолт? Аз…
— Ще го направиш ли за мен?
— Разбира се.
— Там съм след десет минути.
— Заключи вратата и стой близо до телефона!
— Какво става, Уолт? — разтревожи се Фиона.
— А още по-хубаво, направо се измитай оттам.
— Няма. — Тя замълча и се чуха пуканията по телефонната линия. — Трябва да поговорим.
— По-късно. В момента трябва да се качиш в колата си и да се махнеш оттам. Не, не. Остани. Така е добре. Но заключи здраво. Имаш ли някакво оръжие?
— Ако се опитваш да ме уплашиш, справяш се отлично.
— Имаш ли оръжие, или не?
— Имам пистолет.
— Само че… — Той се запъна. Как не я бе попитал за това по-рано? Кой ще напада мъж с бейзболна бухалка, ако в чекмеджето има пистолет? Не можа да се сдържи: — Обучена ли си да го използваш?
— Уолт, какво става?
— Идвам в имението. Ще вляза пеш. Повиках подкрепления, но в Кери се е удавил някой. Както и да е, засега съм само аз. Знаеш ли как да използваш пистолета?
— Да.
— Тогава го дръж подръка. И не прави глупости: може човекът, който влезе през вратата ти да съм аз.
— А кой друг би могъл да бъде?
— Точно там е въпросът — рече Уолт. — Случайно да си забелязала нещо разместено напоследък? Нещо да липсва? Може би дрехи? Бельо?
— Какво те е прихванало?
— Да разбирам ли, че отговорът е „не“?
— Не съм се замисляла за това.
— Ами замисли се. — Предполагаше, че му остават още пет до седем минути път. Харесваше му да я държи на телефона, да чува гласа й толкова близо.
— Не съм изгубила нищо. Двете с Кайра си оставяме дребни подаръчета. Знаеш: курабийки, диви цветя. Момичешка работа.
— А в последно време?
Мълчанието й се проточи твърде дълго.
— Фиона?
— Направо тук ли идваш? Ела направо тук, моля те.
— Фиона. Говори ми.
— Сега ще взема пистолета, както ме посъветва. Вече заключих.
— Канеше се да ми кажеш нещо…
— Не съм.
— Мисля, че се канеше.
Мобилната връзка пропукваше. На тази отсечка от пътя сигналът не беше идеален. Джипът на Уолт се приближи до мястото, където бяха открили трупа на Гейл, и го подмина. Скъсаната жълта полицейска лента плющеше на светлината на фаровете.
— Той е мъртъв, нали? Лицето му беше толкова зле… Ами ако не е бил той? — разтревожи се Фиона. Въпросът на Уолт за подаръците всъщност бе освободил един друг спомен: как Гейл влиза в бунгалото й с букет цветя. Тя ги бе открила, изсъхнали, на масичката за кафе, след като се върна от болницата, и бе помислила, че са от Кайра. Но сега знаеше, че Кайра по това време вече е била заминала. Не може да са били от нея. Само от него. Представата, как това чудовище й подарява цветя, бе трудна за възприемане.