Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Идентифицирахме тялото — каза Уолт. — Не се тревожи. Седи спокойно. Аз идвам.
Той излезе от магистралата, но пое по десния разклон към имението на Бъркхолдър, вместо към това на Енгълтън. Измина двайсетина метра, загаси фаровете и спря, изключвайки двигателя. Нареди на Беатрис да върви до него и по напрегнатия му шепот тя усети, че това не е тренировка. Реагира подобаващо: движеше се близо до левия му крак, тихо и нащрек, носът и очите й работеха усилено. Двамата тръгнаха бързо през мрака.
Нагоре по хълма, на фона на нощното небе, върху което сияеше яркият Млечен път, се очертаваше силуетът на пилона за знаме на Енгълтън. Вдясно от него и още по-нагоре по хълма се виждаше друг силует с правилна геометрична форма — северозападният ъгъл на дървената къщичка на Енгълтън, скована високо между три ели.
Минути по-късно Уолт прескочи оградата от летви край портата, а Беатрис се промуши между тях, настигна го и продължи да го следва без допълнителна команда. Уолт гледаше да стои в прикритието на изкуствено насадените трепетлики, които оформяха горичка след горичка, докато алеята се виеше нагоре по хълма. Стигна до края й, където тя се разширяваше в паркинг между бунгалото на Фиона и гаража на главната къща, а една пътека водеше към входната врата. Той остана приведен и изчака, докато успокои сърцебиенето си и овладее дишането си. Бе отпуснал ръка върху гърба на Беатрис, която пъхтеше до него.
Потупа я по главата за награда и докато се изправяше, допря леко ръка от външната страна на крака си, подсилвайки заповедта да го следва. Заобиколи къщата отдясно и се приближи откъм гърба й, вместо да прекоси мамещото открито пространство на мястото за паркиране. Подмина няколко лехи с жълти лилии, които му напомниха за пожара, а после и за разговора му с Фиона край дървената къщичка. Движеше се тихо, придържайки се към сенките, а Беатрис пристъпваше край него.
Когато най-после стигна до югоизточния край на главната къща, Уолт остана приведен. Право пред него се простираше ивицата обгорена земя. Той пое нагоре по хълма, дървената къщичка сега се намираше непосредствено от дясната му страна. Стълба от борови летви бе прикрепена към една от трите ели, на които се крепеше къщичката — доста голяма постройка на пет метра от земята. Той даде знак на Беатрис да остане на място, промъкна се приведен до основата на стълбата и започна да се катери. Беатрис следеше зорко действията му и носът й се надигаше все по-високо с всяко изминато стъпало.
В къщичката се влизаше през отвор в пода, закрит с капак. Уолт се спря току под него. Извади фенерчето и беретата си, като ги хвана с една ръка, докато се държеше за стълбата, и използва гърба си, за да блъсне и да отхвърли капака. Синкавата халогенна светлина на фенерчето обля пищно обзаведената вътрешност, озари плакати, завеси, ръчно плетено килимче, смачкани салфетки на пода, маса с детски размери, осеяна с полуизядена храна и отворени консерви от супа, и попадна върху Гили Менкез, набутан в ъгъла, с посинял език и изцъклени неподвижни очи.
Уолт се метна в къщичката и се завъртя, очаквайки да види някого от другата страна на вдигнатия капак, но помещението бе празно. Той затаи дъх и се приближи към Менкез, като все още не можеше да повярва съвсем, че тук няма никого. Лъчът на фенерчето освети сводестия таван и под него една мъничка площадка, до която водеше въжена стълба.
Пипна Гили Менкез, беше топъл. Беше мъртъв от не повече от трийсет минути. По-вероятно десет или петнайсет. Уолт съобщи възможно най-спокойно за това по радиото, но никой не му отговори — сигналът се губеше заради неравностите по терена. Той опита с телефона и успя да се свърже.
— Искам да блокирате входа на магистралата — обясни на диспечерката. — Пратете в имението линейка и съдебен лекар. Всеки свободен заместник-шериф да се включи в издирването. Искам да покриете Грийнхорн и един екип да претърси Колд Спрингс. Свържете се с Роджър Хилабранд и обкръжете имението му. Този човек може да е някъде там. Може да е изчезнал отдавна.
Ботите на Гили бяха напоени с вода. Подметките му бяха набити с кафява кал. В подгъва на панталоните му имаше заседнал плевел, заедно с борови иглички и дребни частици дървесна кора. Но вниманието на Уолт бе привлечено от кехлибарените семенца на полска трева. Както и от осилите, набити в чорапите. В гората не можеш да намериш трева, освен на поляните, а в момента му идваше наум една конкретна поляна: Гили се бе върнал във високопланинския лагер, който бяха открили — същия, който трябваше да наблюдава, когато се бе напил до безсъзнание. Уолт си представи как Гили, майстор следотърсач, хваща дирята оттам и я проследява до имението на Енгълтън. Представи си го как стига право до дървената къщичка и се зачуди колко ли изненадан е останал, щом е вдигнал капака.