Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Докато вървеше през огромния търбух на „Бегемот“, Ана си помисли, че никога не би повярвала в способността им да построят нещо толкова грандиозно като заселническия кораб. Беше необхватен и екстравагантен. Приличаше на бунтовник, озъбил се към космическата пустош. „Вселената е твърде голяма, за да може нашият кораб да я прекоси за обозримо време? Чудесно, ще натикаме в нашия кораб всички части от вселената, от които се нуждаем, и после ще полетим със скорост, която ни удовлетворява.“ Вътрешните стени на въртящия се барабан се извиваха в далечината, Кориолисов ефект, маскиран като маса, метални подпори и плоскости, претендиращи да изпълняват определена функция, ала всъщност готови да станат легло за почва, растения и добитък. През центъра на барабана, на около половин километър на главите им, се спускаше тесен и ярък светлинен сноп. Слънцето, разпънато като линия в небето. Идеята да изглежда така сама по себе си бе арогантна, предизвикателна и грандиозна.
Ана ѝ се възхищаваше.
Докато крачеше през пустата стоманена равнина, която трябваше да бъде покрита с плодородна почва и засята със семена, тя си помисли, че тъкмо тази дързост, граничеща с безочие, човечеството бе изгубило по някое време през последните две столетия. Когато древните мореплаватели са се качвали на техните скърцащи дървени кораби и са се опитвали да прекосят огромните земни океани, нима пътешествията им са били по-малко опасни от това, което бяха подготвяли мормоните? Нима крайната точка от пътя е била не толкова загадъчна? Но и в двата случая те са били подтиквани от желанието да видят какво ще открият оттатък. Движени от нуждата да съглеждат брегове, които никой преди тях не е виждал. Покажи на човека затворена врата и колкото и отворени да открие, тя ще продължава да му се изправя пред очите.
Имаше хора, които определяха това желание като слабост. Като грешка на расата. Разглеждаха човечеството като вирус. Същество, което никога не се спира, за да се развие на мястото, което е заело. Хектор, изглежда, се придържаше към подобен възглед, ако съдеше по последния им разговор. Но Ана отхвърляше тази идея. Ако хората бяха способни да се задоволяват толкова лесно, още щяха да живеят по дърветата и да пощят буболечки от козината на съседа. Ана бе слизала на луните на Юпитер. Бе вдигала очи към закритото от купол небе, поглеждайки към голямото червено петно, достатъчно близо, за да се различават неспирните вихри и течения в него. Беше опитвала вкуса на вода, добита от разтопен лед, стар колкото самата Слънчева система. И тъкмо неспособността на човека да се задоволява, неговата арогантност, я бяха довели на тези места.
Докато разглеждаше мъничкия свят, който се въртеше около нея, тя се изпълни с увереност, че същите тези качества един ден ще им дарят звездите.
Лагерът за бежанци бе истински лабиринт от палатки и полуготови временни постройки, разположен във вътрешната повърхност на барабана и под светлината на тясната, сияеща слънчева ивица. Отне ѝ близо половин час, за да открие палатката на Крис Уилямс. Един представител на „Принц Томас“ я осведоми, че младият офицер е оцелял при катастрофата, но е получил ужасно тежки травми. Ана искаше да го намери, а може би чрез него и цялото малко паство, което бе успяла да си създаде по време на полета до тук.
След още няколко напътствия от доброжелателни бежанци тя откри търсената палатка. Нямаше начин да почука или позвъни, затова тя само извика:
— Крис? Тук ли си?
— Вие ли сте, пасторе? Влизайте.
Представителят на „Принц Томас“ не бе описал подробно какви са уврежданията и докато пристъпваше вътре, Ана се приготви за най-лошото. Младият лейтенант лежеше на армейска койка, подпрян на няколко възглавници. Държеше в скута си малък терминал, но го отмести встрани, когато тя влезе. Лявата му ръка и левият крак завършваха до ставата.
— О, Крис, толкова съжалявам…
— Ако още веднъж кажете съжалявам — прекъсна я той, — ще скоча и ще ви сритам задника.
Ана понечи да се засмее, но усети, че очите ѝ са пълни със сълзи.
— Съжалявам, че казах, че съжалявам — побърза да каже тя. — Как си, Крис?
— С няколко очевидни изключения — той кимна към скъсените си крайници, — мисля, че преживях катастрофата по-добре от останалите. Нямам дори една синина.
— Не зная как е устроена здравната система във флотата… — поде Ана, но Крис я спря с жест.
— Има програма за пълна регенерация. Стига само да се измъкнем оттук и да се приберем в цивилизацията, след няколко месеца ще си имам нови, розови заместители.