Вратата на Абадон

Крис се почеса замислено по отрязания крак, после се намръщи.

— Като например?

— Преминахме през Пръстена, за да попречим на Джеймс Холдън да разговаря с извънземните преди нас. Но това е същият човек, който помогна Ерос да се насочи към Венера, вместо да разруши Земята. Защо сметнахме, че не е редно той пръв да разговаря с извънземните? А ето че малко след това нещо ни зашлеви оглушителна плесница, забави ни и ни лиши от оръжия. Това би трябвало да ни праща някакво послание. Няма съмнение, че подобна сила може със същата лекота да ни унищожи. Но не го направи. И вместо да се опитаме да разберем какво се крие зад действията ѝ, определяме тази сила като зла. Сякаш сме деца, които смятат за лоши родителите си само защото са ги наказали.

— Значи те спряха корабите ни, за да ни умиротворят? — попита Крис.

— Кой знае? — Ана повдигна рамене. — Зная само, че не задаваме правилните въпроси. Хората вършат лоши неща, когато са изплашени, а точно сега ние сме много изплашени.

— Тара умря — съобщи Крис.

Ана се разрови в спомените си, за да извика образа на Тара. Крис видя объркването ѝ и добави:

— С къса руса коса. Космопехотинец.

— О, не — изохка Ана и сълзите ѝ рукнаха отново. Гневната космопехотинка бе загинала. Заедно с нея бе изчезнало цяло едно бъдеще, в което смяташе да издири причините за нейния гняв. Разговори, които вече бе провела в главата си, поредица от въпроси с определена насока, задоволството, което ще изпита, когато жената ѝ се разкрие. А сега я няма, сякаш някой е натиснал копчето за изключване. За известно време ѝ беше трудно да не съчувства на възгледите на Кортес. След като извънземните бяха убили член на паството ѝ.

„Но може би не е било нарочно“ — побърза да добави тя. Вселената не беше място, където лесно ще откриеш смисъл.

Тя успя да довърши посещението, без да си проличи, че е малко разсеяна. Едва след това тръгна да търси палатката, която ѝ бяха отредили. Нямаше никакви причини да смята, че ще е лесно да заспи. Малко след като откри къде са я настанили, се появи и Тили Фейгън. Ана вдигна ръка за поздрав, но преди да успее да заговори, Тили разтвори ръце и я прегърна толкова силно, че ребрата ѝ изпукаха. Тили беше изумително силна за толкова кльощава жена.

— Ядосах се на себе си, че ти позволих да тръгнеш — рече тя и я стисна още по-здраво, почти облягайки се на нея. Оказа се, че е доста тежка. И двете се намираха в сферата на въртящия се барабан. Тук бе нужно известно време, за да привикнеш с гравитацията.

Когато Тили най-сетне отслаби хватката, Ана рече:

— Мисля, че аз бях… променена.

— За което вината е и моя — призна Тили и последваха нови прегръдки. Ана я потупа по гърба, докато най-сетне нейната приятелка реши да я пусне. Тя отстъпи назад и на лицето ѝ изгря усмивка.

— Да знаеш колко се радвам, че не загина там. Всички останали от „Принц“ са доста спаружени. — Ана реши да не пита какво означава това. — Но сега вече сме на „Бегемот“. Ако никога не разберем как да се измъкнем от тази клопка, тук ще просъществуваме най-дълго. Все едно, че сме в един от най-добрите квартали на бавната зона.