Войната на Калибан

Фред остави за секунда тишината да му отговори.

— Да не би да ме питаш дали използвам протомолекулата, за да изтласкам войските на вътрешните планети от Ганимед и да укрепя властта си над външните планети?

Тихият тон на Фред накара Холдън да осъзнае, че е крещял, и той вдиша дълбоко няколко пъти. Когато пулсът му се поукроти малко, каза:

— Да. Горе-долу това питам.

— Нямаш право да ме питаш за това — отбеляза Фред с широка усмивка, която не стигаше до очите му.

— Какво?

— В случай че си забравил, ти си служител на тази организация.

Той стана и се извиси в целия си ръст, на десетина сантиметра над Холдън. Усмивката му не се промени, но тялото му сякаш наедря. Изведнъж започна да изглежда огромен. Холдън неволно направи крачка назад.

— Не ти дължа нищо — продължи Фред, — освен каквото е записано в последния ни договор. Съвсем ли си си загубил ума, момче? Да ме командваш тук? Да ми крещиш? Да настояваш за отговори?

— Никой друг не би могъл… — започна Холдън, но Фред изобщо не му обърна внимание.

— Ти ми даде единствената мостра, за която знаехме. Но предполагаш, че ако ти не знаеш за нещо, то не съществува. Търпя ти глупостите вече повече от година — разгорещи се Фред. — Тази твоя идея, че Вселената ти дължи отговори. Праведното ти негодувание, което размахваш като тояга срещу всички наоколо. Но не съм длъжен да ги търпя. Знаеш ли защо?

Холдън поклати глава, страхувайки се, че ако заговори, думите му могат да излязат като немощно квичене.

— Защото — натърти Фред — аз съм шибаният шеф. Аз ръководя тази организация. Ти ми беше доста полезен и може пак да си ми полезен в бъдеще. Но в момента си имам достатъчно проблеми на главата и без да започваш още един от кръстоносните си походи за моя сметка.

— И? — вметна Холдън, проточвайки думата.

— И си уволнен. Това беше последният ти договор с мен. Ще довърша поправката на „Роси“ и ще ти платя, защото не нарушавам сделка. Но мисля, че вече сме построили достатъчно кораби, за да започнем да охраняваме небето си и без твоя помощ, а дори и да не бяхме, приключих с теб.

— Уволнен — повтори Холдън.

— А сега се разкарай от офиса ми, преди да съм решил да ти взема и „Роси“. В него вече има повече наши части, отколкото оригинални. Мисля, че с немалко основание мога да твърдя, че корабът е мой.

Холдън заотстъпва към вратата, чудейки се колко сериозна е тази заплаха. Фред го гледаше, но не помръдна. Когато стигна до вратата, Фред каза:

— Не бях аз.

Погледите им се срещнаха за един дълъг бездиханен миг.

— Не бях аз — повтори Фред.

— Добре — каза Холдън и излезе заднешком през вратата.

Когато тя се затвори и скри Фред от погледа му, Холдън въздъхна дълбоко и се свлече край стената на коридора. Фред беше прав за едно нещо: твърде дълго време използваше страха си като извинение. „Праведното ти негодувание, което размахваш като тояга срещу всички наоколо.“ Беше видял как собствената му глупост едва не доведе до края на човечеството. Това го бе разтърсило из основи. От Ерос насам караше само на страх и адреналин.