Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Хайде да не говорим за нея.
— О, да поговорим — настоя Алекс, после направи крачка напред и скръсти ръце като човек, който няма намерение да отстъпва и на йота. — Вече повече от година карам този кораб сам-самичък. Получава се само защото Наоми е прекрасен команден офицер и позволява доста свобода. Ако я загубим, край с летенето. И това е факт.
Холдън прибра в джоба си ръчния терминал, на който работеше, и се подпря на обшивката на реактора.
— Знам. Знам. Никога не съм мислил, че наистина ще го направи.
— Че ще си тръгне ли?
— Да.
— Ние никога не говорим за пари — изтъкна Алекс. — Не получаваме заплати.
— Пари ли? — Холдън се намръщи и забарабани нервно с пръсти по реактора. Той закънтя като метална гробница. — Всеки цент, който сме получили от Фред и не е отишъл за разходи по кораба, е в сметката, която открих. Ако имаш нужда от пари, двайсет и пет процента от тази сума са твои.
Алекс поклати глава и размаха ръце.
— Не, не ме разбирай погрешно. Не ми трябват пари и не мисля, че крадеш от нас. Само ти изтъквам, че ние никога не говорим за заплащане.
— Е, и?
— Това означава, че не сме нормален екипаж. Не работим на кораба за пари или защото правителството ни е мобилизирало. Тук сме, защото искаме да бъдем тук. Само това ни държи при теб. Ние вярваме в каузата и искаме да бъдем част от това, което правиш. В мига, щом го загубим, нищо не ни пречи да се хванем на нормална платена работа.
— Но Наоми… — започна Холдън.
— Беше твое гадже — довърши със смях Алекс. — По дяволите, Джим, поглеждал ли си я? Тя винаги може да си намери нов приятел. Всъщност, ще възразяваш ли, ако аз…
— Разбирам какво имаш предвид. Аз прецаках нещата, грешката е моя. Знам го. Съвсем наясно съм. Трябва да отида да се срещна с Фред и да започна да мисля как да поправя счупеното.
— Освен ако наистина не го е направил Фред.
— Да. Освен в този случай.
— Чудех се кога най-после ще се отбиеш — каза Фред Джонсън, щом Холдън влезе в офиса му. Фред изглеждаше хем по-добре, хем по-зле от преди година, когато Холдън го бе видял за първи път. По-добре, защото Съюзът на външните планети, който той оглавяваше, вече не бе терористична организация, а истинско правителство, което можеше да седи на масата за преговори с вътрешните планети. А Фред бе поел ролята на администратор с наслада, каквато сигурно не бе изпитвал като борец за свобода. Това личеше по отпуснатите му рамене и полуусмивката, която се бе превърнала в негово обичайно изражение.
И по-зле, защото последната година и всички тегоби на управлението го бяха състарили. Косата му бе оредяла и побеляла, шията му бе смесица от отпусната плът и стари, жилести мускули. Вече имаше постоянни торбички под очите. Кожата му с цвят на кафе не бе много набръчкана, но имаше сивкав оттенък.
Усмивката, с която дари Холдън обаче, бе искрена. Заобиколи бюрото, за да стисне ръката му, и го отведе до един стол.
— Четох доклада ти за Ганимед — каза Фред. — Да поговорим за него. Тъкмо ще споделиш лични впечатления.
— Фред — прекъсна го Холдън. — Има нещо друго.
Фред кимна, преди да се върне и да седне зад бюрото си.
— Продължавай.
Холдън понечи да заговори, но се спря. Фред го гледаше втренчено. Изражението му не се бе променило, но очите му бяха по-остри, по-съсредоточени. Холдън почувства внезапен необясним страх, че Фред вече знае всичко, което се кани да каже.
Истината беше, че Холдън винаги се бе страхувал от Фред. В този човек имаше някаква двойственост, която го изнервяше. Фред бе протегнал ръка на екипажа на „Росинант“ точно когато те най-много се нуждаеха от помощ. Беше станал техен покровител, тяхно убежище от безбройните врагове, които си бяха създали през последната година. И въпреки това Холдън не можеше да забрави, че това все още е полковник Фредерик Лусиъс Джонсън, Касапина от станция Андерсън. Човек, който през последните десет години бе участвал в създаването и ръководенето на Съюза на външните планети — организация, способна на убийства и тероризъм, за да постигне целите си. И почти със сигурност Фред лично бе заповядал някои от тези убийства. Беше напълно възможно като лидер на СВП той да е убил повече хора, отколкото като полковник на ООН.
Дали наистина би се посвенил да използва протомолекулата, за да извлече полза за каузата си?
Може би. Може би това беше прекалено дори за него. Освен това той беше приятел и заслужаваше шанс да се защити.
— Фред, аз… — започна Холдън, а после млъкна.