Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Десет минути след като го прати, се раздаде сигнал за входящо съобщение. Той осъзнаваше, че не би могло да е отговор. При забавянето от тук до Луната неговото съобщение още не бе пристигнало. Когато го отвори, видя Никола. Сърцевидното ѝ лице изглеждаше по-старо, отколкото го помнеше. Косата ѝ показваше първи признаци на прошарване по слепоочията. Но когато му се усмихна с онази мека, тъжна усмивка, изведнъж му се стори, че е отново на двайсет и седи срещу нея в големия парк, докато бхангра музиката ехти и лазерите рисуват живо изкуство върху ледения купол над тях. Спомни си какво беше чувството да я обича.
— Получих съобщението ти — каза тя. — Аз… съжалявам, Праксидики. Иска ми се да можех да направя повече. Нещата тук на Церера не вървят много добре. Ще говоря с Табан. Той изкарва повече от мен и ако разбере какво се е случило, може би също ще пожелае да помогне. Заради мен. И се грижи за себе си, старче. Изглеждаш уморен.
На екрана майката на Мей се приведе напред и спря записа. Появи се икона, показваща кода за превод на осемдесет фюжънтек реала. Пракс провери обменните курсове, превръщайки сумата в долари на ООН. Беше почти едноседмична заплата. Не бе достатъчно. Изобщо не бе достатъчно. Но все пак беше жертва от нейна страна.
Той пусна отново съобщението и го спря на пауза между две думи. Никола го гледаше от терминала, разтворила едва-едва устни, колкото да може да види белите ѝ зъби. Очите ѝ бяха тъжни и игриви. Толкова дълго бе мислил, че това изражение на потисната радост се дължи на характера ѝ, а не на физиологична случайност. Но грешеше.
Докато седеше, потънал в миналото и във фантазиите си, пристигна ново съобщение. Беше от Луната. От „Пърсис-Строукс“. Със смесено чувство на ужас и надежда той отвори приложената таблица с тарифите. Още при първите числа сърцето му се сви.
Мей можеше да е някъде там. Можеше да е жива. Стрикланд и хората му със сигурност бяха там. Можеха да бъдат открити. Можеха да бъдат заловени. Можеха да получат правосъдие.
Само че той просто не можеше да си го позволи.
32.
Холдън
Холдън седеше в машинното на „Росинант“, оглеждаше щетите и водеше бележки за ремонтната бригада на Тихо. Всички други си бяха тръгнали. „Някои повече от други“, помисли си.
„Да се смени стената на машинното откъм щирборда.“
„Значителни повреди в кабелния възел откъм бакборда, може да е нужна подмяна на цялата кабелна кутия.“
Тези два реда текст символизираха стотици работни часове и стотици хиляди долари за резервни части. Също така символизираха разминаването на косъм с унищожението на кораба и екипажа. Да опише това в две кратки изречения му се струваше почти светотатство. Отдолу записа видовете части, с които Тихо вероятно щеше да разполага и които биха паснали на марсианския му боен кораб.
Зад него на един стенен монитор течеше новинарска програма, излъчвана от Церера. Холдън я бе пуснал, за да има какво да занимава ума му, докато човърка из кораба и си води бележки.
Всичко това бе абсолютно безсмислено, разбира се. Сам, инженерката от Тихо, която обикновено ръководеше ремонтните работи, нямаше нужда от неговата помощ. Нямаше нужда той да ѝ съставя списък на частите. Във всяко едно отношение тя бе по-добре квалифицирана да свърши онова, което той вършеше сега. Но прехвърлеше ли ѝ веднъж работата, нямаше да има никаква причина да остава на кораба. И щеше да му се наложи да се изправи срещу Фред, за да си поговорят за протомолекулата на Ганимед.
И може би по този начин да загуби Наоми.
Ако първоначалното му подозрение бе вярно и Фред наистина бе използвал протомолекулата като разменна монета или, още по-зле, като оръжие, Холдън щеше да го убие. Знаеше това, както знаеше собственото си име, и то го плашеше. Фактът, че подобна постъпка би била углавно престъпление и вероятно щяха да го изпепелят на място, бе по-маловажен за него от факта, че това щеше да е окончателното доказателство, че Наоми е била права да го напусне. Че той се е превърнал в мъжа, в който тя се страхуваше, че се превръща. Във втори детектив Милър, сеещ правосъдие от дулото на пистолета си. Но всеки път, когато си представеше сцената, признанието на Фред и прочувствено му апел за милост, Холдън не можеше да си представи да не го убие за стореното. Спомняше си, че някога бе човек, който би направил различен избор, но не можеше да си спомни точно какво бе чувството да си онзи човек.
Ако грешеше и Фред нямаше нищо общо с трагедията на Ганимед, значи Наоми е била права през цялото време, а той просто е бил прекалено голям инат, за да го проумее. Може би щеше да е в състояние да ѝ се извини достатъчно смирено, за да си я върне. Глупостта обикновено бе по-малко престъпление от саморазправата.