Войната на Калибан

Пракс нагласи терминала си така, че камерата да сочи към него. Образът му на екрана изглеждаше слаб, съсипан. Последните седмици го бяха изцедили и времето, прекарано на „Росинант“, не бе достатъчно, за да го възстанови. Може би никога нямаше да се възстанови. Хлътналите бузи на екрана може би показваха какъв ще е отсега нататък. Но нямаше значение. Той пусна на запис.

— Здрасти, Ники — каза. — Исках да знаеш, че съм в безопасност. Стигнах до станция Тихо, но още не съм намерил Мей. Наемам консултанти по сигурността. Ще им съобщя всичко, което знам. Изглежда, че наистина са в състояние да ми помогнат. Но е скъпо. Може би дори много скъпо. А и тя може вече да е мъртва.

Пракс млъкна за момент, за да си поеме дъх.

— Тя може вече да е мъртва — повтори. — Но трябва да опитам. Знам, че в момента финансовото ти състояние не е особено добро. Знам, че имаш нов съпруг, за когото трябва да мислиш. Но ако можеш да заделиш нещо… Не за мен. Аз не искам нищо от теб. А за Мей. За нея. Ако можеш да дадеш нещо за нея, сега е последният ти шанс.

Млъкна пак, колебаейки се между „Благодаря ти“ и „Това е най-малкото, което можеш да направиш“. Накрая просто спря записа и го прати.

Забавянето между Церера и станция Тихо беше петнайсет минути при сегашното им разположение. А и той дори не знаеше колко е часът там. Може би пращаше съобщението си посред нощ или по време на вечеря. А може би тя нямаше какво да му каже.

Няма значение. Той трябваше да опита. Би могъл да спи само ако знае, че е опитал всичко възможно.

Записа и прати съобщения на майка си, на стария си съквартирант от колежа, който работеше на станция Нептун, на един от бившите си наставници. Всеки следващ път му беше малко по-лесно да разказва историята. Детайлите започнаха да се навързват, един водеше към друг. Не им спомена за протомолекулата. Това в най-добрия случай щеше да ги уплаши. А в най-лошия щяха да си помислят, че е превъртял от загубата.

Когато и последното съобщение замина, той остана да седи мълчаливо. Имаше още едно нещо, което смяташе, че трябва да свърши, след като вече разполагаше с достъп до комуникации. Но не му се искаше да го прави.

Той включи на запис.

— Басиа — каза. — Праксидики е. Искам да знаеш, че Катоа е мъртъв. Видях тялото му. Той не… изглежда, че не е страдал. Помислих си, че ако съм на твое място, несигурността… несигурността би била по-лоша. Съжалявам. Аз просто…

Спря записа, прати го и изпълзя върху малкото легло. Очакваше да е твърдо и неудобно, но матракът го обгърна като гел на противоускорително кресло, той заспа лесно и се събуди след четири часа, все едно някой бе щракнал превключвател в главата му. Еймъс още го нямаше, макар че бе полунощ местно време. Нямаше и отговор от „Пърсис-Строукс“, затова Пракс записа учтиво запитване — само колкото да се увери, че информацията не се е загубила по пътя, — после го прегледа и го изтри. Взе си дълъг душ, изми косата си два пъти, обръсна се и записа ново запитване, в което не приличаше чак толкова на буйстващ луд.