Войната на Калибан

Еймъс си откъсна парче тортиля и го топна в жълтъка.

— Така изглежда разговорът на маса в твоето семейство, нали?

Пракс премигна.

— Общо взето, да. Защо? За какво говориш?

Еймъс се изкиска. Изглеждаше в много добро настроение. Имаше някаква отпуснатост в раменете му и нещо в положението на челюстта му се бе променило. Пракс си спомни снощния разговор с капитана.

— Чукал си, нали?

— О, да, мамка му — ухили са Еймъс. — Но това не е най-хубавото.

— Не е ли?

— О, много си е хубаво, но на света няма нищо по-хубаво от това да си намериш работа в деня, след като са те изритали отнякъде.

Пракс се почувства объркан. Механикът извади ръчния терминал от джоба си, чукна два пъти по него и го плъзна по масата. На екрана се виждаше червеният кант на криптирано съобщение и името на кредитния съюз, с който се бе свързал Алекс снощи. Щом видя сумата, Пракс се ококори.

— Това… това да не е?…

— Това е достатъчно да финансира полетите на „Роси“ за цял месец, а го събрахме само за седем часа — посочи Еймъс. — Ти току-що си нае екип, докторе.

— Не знам… наистина ли?

— И не само това. Виж съобщенията, които получаваш. Навремето капитанът хвърли страхотна бомба, но твоето хлапе… Всичко, което сполетя Ганимед, току-що се сдоби със свое лице, и това е тя.

Пракс извади собствения си терминал. В пощенската кутия, която бяха посочили в посланието, имаше над петстотин видеосъобщения и хиляди обикновени писма. Той започна да ги прехвърля. Мъже и жени, които не познаваше — някои от тях просълзени, — му предлагаха молитвите си, гнева си и подкрепата си. Един поясен с буйна сиво-черна коса ломотеше на такъв ужасен жаргон, че Пракс едва успяваше да разбере нещо. Доколкото можеше да определи, човекът предлагаше да убие някого за него.

Половин час по-късно яйцата му бяха изстинали. Една жена от Церера му казваше, че е загубила дъщеря си при развод и че му праща парите си за тютюн за дъвчене за следващия месец. Група хранителни инженери от Луната бяха събрали пари помежду си и му пращаха сума, колкото би била една месечна заплата на Пракс, ако още работеше като ботаник. Един стар марсианец с шоколадова кожа и коса с цвета на пудра захар се взираше сериозно в камерата на половин Слънчева система оттам и му казваше, че е с него.

Когато започна следващото съобщение, то приличаше на всички предишни. Мъжът на екрана беше още по-стар — на осемдесет, може би на деветдесет, — с рядка бяла коса, полепнала по черепа, и набраздено от бръчки лице. Нещо в изражението му привлече вниманието на Пракс. Колебание.

— Доктор Менг — каза мъжът. Имаше мек акцент, който напомняше на Пракс за записи на собствения му дядо. — Много съжалявам да чуя за всичко, което сте изстрадали вие и вашето семейство. Което изстрадвате. — Той облиза устни. — Онзи запис от охранителна камера в посланието ви… Струва ми се, че познавам мъжа на него. Само че името му не е Стрикланд…