Войната на Калибан

Пракс хвана главата си с ръце и се залюля бавно напред-назад.

— Да не повърнеш пак, докторе?

— Не. Добре съм. Ако ѝ бях по-добър баща, тя още щеше да е тук.

— За бившата жена ли говорим, или за детето?

— Никола не ме интересува. Говоря за Мей. Ако бях отишъл при нея веднага, след като получихме предупреждението. Ако не бях изчакал в купола. И за какво? Заради растения? Те и без това сега са мъртви. Взех едно, но загубих и него. Не можах да спася дори едно. Но бих могъл да стигна там навреме. Да я намеря. Ако бях…

— Знаеш, че тя е изчезнала, преди лайното да удари вентилатора, нали?

Пракс поклати глава. Не смяташе да позволи на реалността да му прости.

— И сега това. Имах шанс. Измъкнах се. Имах малко пари. И бях глупав. Това беше последният ѝ шанс, а аз действах глупаво.

— Е, това е нещо ново за теб, докторе.

— Тя трябваше да има по-добър баща. Заслужаваше по-добър баща. Беше толкова добро… тя беше толкова добро момиченце.

Еймъс за първи път го докосна. Голямата му ръка обхвана рамото на Пракс от ключицата до лопатката и изви гръбнака му, докато го изправи. Очите на механика бяха силно кървясали, бялото бе нашарено с червени жилки като мрамор. Дъхът му бе горещ и стипчив — класически пример за моряк, слязъл да гуляе на сушата. Гласът му обаче бе трезв и стабилен.

— Тя си има чудесен баща, докторе. На теб ти пука, а това е повече, отколкото може да се каже за много от хората.

Пракс преглътна. Беше уморен. Беше се уморил да е силен, обнадежден, решителен и да се готви за най-лошото. Не искаше повече да е себе си. Не искаше да е никой. Ръката на Еймъс бе като захващаща скоба на кораб, която му пречеше да отлети в мрака. Той искаше единствено да го пуснат.

— Няма я — промълви Пракс. Това му се струваше добро извинение. Обяснение. — Те ми я взеха и не знам кои са, и не мога да си я върна, и не разбирам.

— Не е свършило още.

Пракс кимна, не защото наистина бе утешен, а защото знаеше, че в този момент трябва да се държи, сякаш е.

— Никога няма да я намеря.

— Грешиш.

Вратата издаде мелодичен сигнал и се плъзна настрани. Влезе Холдън. Пракс отначало не разбра какво точно е различното в него, но нямаше съмнение, че нещо се бе случило… беше се променило. Лицето му си беше същото; както и дрехите му. Пракс изпита обезпокоителното чувство, че присъства на лекция по метаморфоза.

— Здравейте — поздрави Холдън. — Всичко наред ли е?

— Има някои спънки — рече Еймъс. Пракс видя собственото си объркване отразено и върху неговото лице. И двамата долавяха промяната, но нито един от тях не разбираше каква е. — Капитане, да не си чукал или нещо такова?

— Не — отрече Холдън.

— Искам да кажа, браво на теб, ако си — поясни Еймъс. — Просто не си представях така…

— Не съм чукал — каза колебливо Холдън. Усмивката, която се появи след това, бе почти лъчезарна. — Уволниха ме.