Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Не, ще убият мен. Ти няма да идваш. — Вдигна ръка да спре възраженията му. — Искам от теб да ми подсигуриш път за бягство. Ще чакаш с конете при градската порта.
— А ако не дойдеш?
— Тогава си плюй на петите.
— Не мога да…
— Това не е нито приказка, нито песен, а ти не си благороден рицар, който да ме спаси. Прав си — ако ме хванат, ще ме убият и няма да има никакво значение какво ще направиш ти. Затова ще вземеш конете и парите и ще се махнеш по най-бързия начин.
Погледът ѝ отново се насочи към имението, където тъкмо бе пристигнала каруца с вина и разни хранителни продукти. Стражите отвориха портата, а от вътрешността на имението се изсипаха слуги да разтоварят каруцата. Основно бяха мъже, но имаше и няколко жени. Рева ги наблюдаваше напрегнато и се опитваше да запомни всички детайли на облеклото им. „Косата им е прибрана със светлосин шал, полите са черни, блузите — бели.“
— И къде да отида? — попита Аркен. Изглеждаше изгубен, като малко дете.
Прислугата се прибра в имението.
— На север — каза тя. — В Пределите. Ако се представиш на тамошния граничен лорд и споменеш името ми, той със сигурност ще ти намери място при себе си.
Аркен я зяпна. Гласът му бе приглушен от страхопочитание.
— Познаваш лорд Ал Сорна?
Тя се изправи и изтупа прахта от панталоните си.
— Естествено, че го познавам. Бях му сестра.
Купи си обикновена бяла блуза, син шал и две поли — една черна и една зелена. Вечерта преди деня за петиции приши полите една към друга — зелената отвън, черната отвътре. Видяла бе колко подробно проверява охраната всички посетители в имението, затова се отказа от идеята да скрие някакво оръжие под полите. Ако се наложеше, все щеше да намери кухните, а там ножове — колкото щеш. Рано сутринта цъфна пред портата на имението, стиснала свитък с измислена жалба срещу въображаема мащеха. Чувстваше се леко смутена заради сбогуването си с Аркен — той се беше навел да я целуне по бузата, тя се дръпна стреснато и момчето си тръгна наранено.
— И помни, не ме чакай — каза тя. — Ако не съм там час след отварянето на портите сутринта…
— Знам — каза той и навъси чело.
Тя стисна здраво ръката му, като се надяваше това да му е достатъчно, и отпраши по най-бързия начин към имението. Пристигна рано, но там вече имаше опашка от десетина души, а докато отворят портата, броят им бе нараснал до над двеста. Войник от домашната гвардия на васалния лорд тръгна покрай опашката с отворена торба в ръце, всички бъркаха поред в торбата и вадеха дървени чипове. Рева направи същото, когато торбата стигна до нея.
— Шести номер! — възкликна възрастната жена до нея, прочела символа, гравиран върху чипа на Рева. Самата тя беше изтеглила чип с номер петдесет и девет. — Ще трябва цял ден да вися тук, а старите ми крака вече се подгъват.
Рева си помисли, че старицата изглежда яка и здрава, но въпреки това се усмихна със съпричастие.
— Не се тревожи, бабке. Хайде да си ги разменим. — И ѝ подаде своя чип.
Жената примижа с подозрение.
— Колко?
— Отецът ни учи да бъдем щедри — каза Рева с широка усмивка.
— О. — Жената погледна към катедралата, после протегна своя чип. — Тъй-тъй.
Откъм края на опашката се чуха недоволни викове — чиповете в торбата бяха свършили, без да стигнат за всички.
— Не е мой проблем — каза гвардеецът, преметнал през рамо празната торба, и тръгна назад покрай опашката. — Елате пак другия месец.
Скоро ги вкараха през портата, претърсиха ги за оръжие, след което им позволиха да минат нататък, в градина, пълна с овошки и подрязани в причудливи форми храсти, а след това и в самата къща. Молителите трябваше да се съберат в голямата зала, до която се стигаше по къс коридор с няколко врати, всичките потъмнели от старост. В залата кордон от гвардейци стоеше пред подиума, където чакаше празен стол. Когато всичките сто молители влязоха в залата, един от гвардейците вдигна ръка да ги призове към тишина.
— Поклонете се на васален лорд Сентес Мустор, лоялен слуга на Обединеното кралство и управник на васалство Кумбраел по силата на кралската воля.
Рева си бе избрала място в дъното на залата, така че не видя добре мъжа, който влезе през една врата отстрани. Беше среден на ръст, около петдесетгодишен, добре облечен, но с дълга и несресана коса, изгърбен. Когато мъжът седна на престола, Рева видя ясно лицето му, което не я впечатли с нищо — хлътнали бузи, жълтеникава небръсната кожа и очи, които бяха ненормално кървясали дори за пияница. Очаквала бе да види някаква прилика със собственото си лице, някакво ехо от общата кръв, но не откри нищо, което я накара да се запита дали не прилича повече на майка си, отколкото на баща си.