Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— И маската. — Нито един от двамата мъже не помръдна. Графът сложи ръка над устата си. — Слепок!
Чух зад себе си шумолене и две ръце посегнаха да притиснат върху устата ми нещо тежко.
— Не! — Започнах да се боря, но мъжът отпред, висок колкото мен и напращял от мускули, ме фрасна в корема, точно на мястото, което казва на всичкия въздух да напусне дробовете ти възможно най-бързо.
Докато се превивах и се мъчех да си поема дъх, те ми запушиха здраво устата и напъхаха парче кожа между зъбите ми. Дебелите кожени ивици обхванаха главата ми като пръстите на някаква ръка и покриха отчасти носа и очите ми. Обикновена маска от онези, които се използват при превозване на бунтовници и луди. Ако можех, щях да се усмихна. Граф Исен беше прекалил. Баба не би търпяла някой, носещ нейното име, да бъде подлаган на такова унижение. Да ме мъкнат в този вид през Вермилиън можеше да опетни малко репутацията ми, но графът щеше да е късметлия, ако си запази земите и титлата, и разбира се, нямаше да може и дума да става да се дуелирам с него.
— На коня! — Графът махна с ръка към двамата грубияни и те със смущаваща лекота ме вдигнаха обратно върху Нор. Пъхнах ботуши в стремената и стиснах здраво колене. Да паднеш от кон с вързани зад гърба ръце е бърз начин да си счупиш врата.
Третият славянин свали арбалета си и махна стрелата. Предположих, че тримата не говорят имперския език, макар че защо графът би наел такива хора, не можех да…
— Не! — Това исках да кажа. Вместо това нададох приглушен писък иззад маската. Мъжът от другата страна на Исен беше вдигнал качулката си. За да го направи, пусна юздите, защото имаше само една ръка. Качулката падна от плешив бял череп, бледи очи се втренчиха в моите от мършаво лице, което въпреки че изглеждаше само кожа и кости, някак си съумяваше да изглежда доволно да ме види. Как така, по дяволите, главният мъчител на Мейрес Алус, Джон Резача, яздеше с граф Исен? Опитах се да смушкам Нор в тръс, но биячът до мен стискаше здраво юздите, а другият ме удари в крака толкова силно, че той изтръпна целият.
— Кротко де! — Графът вдигна ръка. — Малко е късно за бягане, принц Джалан. — Той се усмихна невесело. — Виждам, че позна Джон. Аз съм Албер Маркс, а имената на моите съратници не са важни. Важното е, че те няма да разберат нищо от думите ти и нямат представа кой си. Споменавам го само за да не си хабиш дъха в опити да ги подкупиш или другояче да ги отклониш от целта им.
Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мейрес Алус беше пратил след мен един от най-добрите си помощници. Албер Маркс се славеше като безмилостно ефективен. А аз си мислех, че само социалната любезност и дългът към Короната пречат да бъда намушкан от меча на графа. Истинската опасност обаче беше подновяване на запознанството ми с щипците на Джон Резача — а всичко, което стоеше между мен и връзването ми към маса в някой от складовете на Мейрес, се бе стопило, когато престанах да внимавам. Би трябвало да се сетя, че това не е графът. За Исен се говореше, че е дребен, а дори на кон, сред грамадните биячи, Албер Маркс не отговаряше на това описание.
— Хайде. — Албер кимна и ни поведе към мястото, където една малка пътечка се отклоняваше от главния път. Славяните яздеха двама отпред и един отзад, така че да ме ограждат. Поведоха ме без бързане след Албер и Джон Резача. Отне ни минута-две, докато изгубим от поглед пътя сред редовете лозя и делящите ги трънливи плетове.
Мъжете пак ме свалиха от гърба на Нор и Джон Резача се приближи да провери връзките, като прокара студената си дългопръста ръка по всеки от петте ремъка около главата ми — интимно докосване, което ме накара да потръпна от отвращение. Кратко опипване зад тила ми и чух щракването на ключалка. Джон Резача се появи отново пред очите ми, поклащайки един малък ключ, преди да го пусне в джоба си. Усмихна се, показвайки тесни зъби, и разтвори плаща си, за да видя чуканчето на ръката му, завършващо с грозен блед белег току над лакътя. Когато го бях видял за последно, от раната бликаше кръв — Снори му беше отсякъл ръката преди броени мигове — и аз го бях сритал хубавичко няколко пъти в главата, докато лежеше в безсъзнание и както се надявах, умиращ. Сега ми се прииска да му бях смачкал черепа с крак от маса.
Джон Резача потършува малко несръчно в един вътрешен джоб и измъкна железни щипци.
— Помниш ли? — попита той.
Не бях забравил, макар че Господ ми е свидетел, исках да забравя. Проклетите щипци навестяваха редовно кошмарите ми през последните шест месеца.
— Ще те чакам — каза той, а после мина зад мен, хвана връхчето на един от пръстите ми в щипците и стисна силно. Изревах зад маската и се замятах в хватката на славяните, и някак си пръстът ми се измъкна, макар и с такава болка, че не можех да кажа дали Джон Резача е откъснал върха му, или не. Цялата ми ръка пулсираше в агония, дишах тежко през носа и изпод маската ми се изтръгна хленч.