Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Но като се изключат дежурните окуражителни думи, Абу Омар сякаш беше напълно равнодушен към трудностите, с които се сблъскваше новакът, и продължаваше да води групата нагоре и надолу по планината. Ибн Таймия се влачеше като дрипа няколко километра след тях. Понякога съзираше другарите си далеч напред, но скоро след това ги губеше от поглед.
Тичането се превърна в мъчително упражнение за него. Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато Абу Омар ги поведе към лагера. Проснат на плаца, за да си поеме дъх и да възвърне силите си, новакът все пак намери сили да вдигне ръка и да погледне часовника си, за да разбере колко време беше продължило това мъчение.
Пет часа.
Животът в лагера Халдан беше по-тежък, отколкото си го беше представял от разстояние. Яденето направо изглеждаше съмнително — чиния фасул, след която винаги си оставаше гладен. Храната не достигаше и затова малкото, което имаха, им се струваше много вкусно. В петък се колеше шиле и така компенсираха строгата диета. Каква наслада бяха за Ибн Таймия онези петъци! Имаше чувството, че живее заради тях…
Физическите упражнения се оказаха изключително тежки. Катереха се из планините, тичаха край буйни ледени потоци, които трябваше да пребродят, натоварени с торби, пълни с камъни. Абу Омар често ги караше да тичат боси, след което краката на Ибн Таймия кървяха. Понякога тичаха с автомати „Калашников“.
— Твърд е Омар, нали? — заговори го алжирец с разбираща усмивка в една от почивките.
Ибн Таймия сви рамене.
— Щом е емир на лагера, трябва да е твърд, нали? — отбеляза той. — Иначе как ще командва муджахидините?
— Омар не е емирът на лагера.
Новината учуди Ибн Таймия.
— Така ли? Тогава кой е емирът?
— Шейхът.
— Кой шейх?
— Шейхът, Аллах да го закриля. Тук е, откакто е започнал джихадът срещу съветските кафирун. — Махна някъде на североизток. — Живее из планините оттатък, рядко идва насам. Но той е емирът на този мухаям. На този и на другите като него. Омар е неговият заместник тук, в Халдан.
Сякаш цялата умма беше представена в лагера. Имаше саудитци, мароканци, алжирци, йеменци, чеченци, таджики, узбеки, сомалийци, индонезийци, кашмирци, палестинци и други правоверни — някои идваха дори от страни на кафирун като Великобритания, Испания и Франция.
Ибн Таймия установи, че мухаям, също като затвора, има своя рутинен ритъм. След първия салят и утринното тичане идваше закуската — хляб и чай, които Ибн Таймия поглъщаше с животинска лакомия.
Коремът му постоянно стържеше от глад и след няколко седмици откри със смесица от гордост и притеснение, че малкото коремче на тридесетгодишен мъж се беше стопило и ребрата му се брояха. Но това въобще не го учуди — бързото отслабване беше логичен резултат от принудителната диета и тежкото натоварване с физически упражнения, на които беше подложен от деня на пристигането си.
След закуската в лагера се установяваше кратко затишие. Следваше военно обучение в малка сграда край столовата, където инструкторът по оръжията, еритреец на име Абу Насири, ги запознаваше с арсенала, използван най-вече от муджахидините, представяйки спецификата на оръжията и съответните муниции.
Още на първия урок Абу Насири показа пистолет с характерна форма, който всички бяха свикнали да виждат в ръцете на германските офицери от американските филми за Втората световна война.
— Знаете ли какво е това? — попита той.
— Люгер — отговори на секундата един чеченец, явно очарован от оръжието.
Абу Насири завъртя пистолета в ръка.
— Всъщност името му е Парабелум — поясни той. — Избрах го за нашия първи урок не защото е много известен, а най-вече заради името Парабелум. Знаете ли какво означава?
Никой не знаеше.
— На латински е — каза той. — Фирмата, която е създала Люгер, имала за мото латинската фраза Si vis pacem, para bellum. Какво ще рече това?