Божият гняв

Светлините на фаровете пронизаха ледения мрак, изпреварвайки глухото бучене на камиона, който напредваше бавно по Ленински проспект. Тежката машина намали скорост, когато наближи портала, направи лек завой, изкачи нагорнището с рев и ръмжене и спря пред решетките.

Часовоят излезе от караулното помещение, сгушен в шинела, небрежно преметнал автомат Калашников през рамо, и се отправи към шофьора.

— Какво става? — попита войникът сърдито, задето го бяха принудили да напусне уютния подслон в този свиреп студ. — Какво правите тук?

— Трябва да предадем една пратка — каза шофьорът, издишвайки облак пара през прозореца.

Часовоят сви вежди заинтригуван.

— По това време? Чёрт! Та вече е почти два часа сутринта… — Нещо в лицето на шофьора привлече вниманието му. Беше смугло, с блестящи черни очи, типично за кавказец. — Покажете ми документите.

Шофьорът смъкна дясната си ръка и извади нещо от тъмното.

— Ето — каза той.

Войникът едва успя да осъзнае, че шофьорът на камиона насочва към главата му дуло със заглушител.

Трак.

Без да издаде и звук, часовоят падна възнак като кукла. Чу се единствено глухото тупване на тялото, сякаш напълнен чувал се стовари на земята. Струя кръв бликна от тила на убития войник и обагри разкаляния сняг.

— Хайде! — подвикна шофьорът, извръщайки глава назад.

Следвайки предварителния план, четирима мъже изскочиха от затворената каросерия. Всички бяха с униформи на войници от руската армия, с номер на войсковата част 3445. Двама от тях вдигнаха тялото на войника и го прибраха при товара, друг почисти кръвта от снега, а четвъртият се вмъкна в караулното помещение.