Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Полковникът остави празната чаша на стъклената маса, взе бутилката с водка и си наля още малко от руското питие.
— Имам онова, което трябва да знаете — увери ги той. — Но първо искам една услуга.
— Каквото кажете.
— Искам да видите едно от чудесата на природата.
— Така ли? — учуди се Ребека. — И кое е то?
Полковникът извика. Вратата на залата се отвори и шефът на охраната дотича да види какво става.
— Саша — каза Алексеев, — отиди да доведеш Наталия.
XLIV
— Бисмиллах Ирахман Ирахим! — Издекламира далечен глас.
Като чу първите думи от Корана, Ибн Таймия подскочи в спалния си чувал. Беше тъмно и в първия момент, след като се събуди, не знаеше къде се намира. Инстинктивно се запита къде се намира, но веднага с въодушевление прошепна:
— В мухаям съм! В Афганистан! Аллаху акбар!
Но като се размисли, изпадна в ужас. Утринният салят беше започнал, а той не се молеше с новите си другари! Аллах, какво щяха да си помислят за него муджахидините? Че не е достатъчно благочестив? Че не е достатъчно ревностен? Че не изпълнява дълга си на правоверен?
Със замаяна от съня глава Ахмед се измъкна от постлания на земята спален чувал, изми се набързо и се втурна към джамията. Слънцето все още не беше изгряло и беше невероятно студено, но физическият дискомфорт беше нищо в сравнение с терзанието, което го измъчваше заради пропуснатия първи салят. Как можа да се успи?
В действителност все още не се беше приспособил към часовия пояс на Централна Азия, осъзна той. Освен това, заради нетърпението му да замине на тренировъчен лагер в Афганистан, сега си плащаше за четирите последователни безсънни нощи — последната му нощ в Лисабон, нощта в самолета за Исламабад, последвалата нощ в Пешавар и тази нощ в Халдан.
Халдан.
Колко хубаво и загадъчно беше това име! Халдан. Значи тук се готвят муджахидините за джихад! Значи това беше един от няколкото мухаям, действащи в Афганистан! Струваше му се невероятно, че е тук, но това беше факт. Беше пристигнал предишната вечер в лагера и този ден щеше да започне обучаването му за муджахидин. Аллаху акбар!
След молитвата началникът на лагера Абу Омар нареди да се съберат на плаца пред сградите. Омар беше нисък и мускулест йорданец; достатъчно бе да го видиш, за да усетиш, че стоиш пред страховит воин, почти като легендарния халиф Омар ибн ал Хатаб, който бе наследил Абу Бакр, мъжа, завоювал Кайро, Дамаск и Ал Кудз.
Омар нареди да тичат около плаца и веднага след това да направят упражнения за разтягане на мускулите. Докато се упражняваше с другарите си, Ибн Таймия се полюбува на лагера почти с обожание. В центъра на комплекса се намираше джамията, тухлена сграда с покрив от поцинкована ламарина. По-нататък се намираше столовата, изградена от камък, с покрив от пръти и сухи листа, а от другата страна, близо до ровилата, където минаваше поток, се редяха скупчени на гроздове малки селски жилища, толкова примитивни, че подът им беше самата земя. Това беше жилищната зона, където се намираше и бараката, приютила го през нощта.
След загряващите упражнения Абу Омар поведе в индианска нишка подлежащите на военна подготовка към околните върхари. Ибн Таймия измина бодро първите няколкостотин метра, но след първоначалния ентусиазъм започна да усеща болки в мускулите и краката му натежаха като олово.
Задъхан, той вдигна глава и се опита да установи местонахождението на останалата част от групата. Всички бяха доста по-напред и като че бяха намалили ход, изчаквайки новакът да ги настигне. Почти се отчая, но тласкан от гордост, продължи да изкачва склона, докато най-сетне настигна другарите си. Сърцето му щеше да изхвръкне, дробовете му изнемогваха, краката му трепереха.
— Машалла, братко — посрещна го Омар с усмивка и даде знак на групата да възобнови изкачването. — Ялла! Ялла!127
Ибн Таймия се ужаси.
— Омар, чакай! — успя да изрече, докато си поемаше дъх. — Остави ме да си отдъхна минута…
— Джихадът не чака — отвърна Омар. — Истинският муджахидин превръща слабостта в сила. — Обърна се към групата и заповяда да преминат в бяг. — Ялла! Ялла!
Инструкторът и другарите му поеха отново по пътя нагоре. Лишен от избор, Ибн Таймия положи усилие да ги последва и се повлече по каменистата пътека, мъчейки се да отдъхва при кратките спускания. За бога! Вече не беше момче, помисли си той. Беше на тридесет и две години. Освен това никога не беше тренирал сериозно. Не беше дебел, но беше пуснал коремче благодарение на гозбите на Адара и несъмнено имаше нужда да отслабне с някой и друг килограм, за да влезе във форма.
127
Хайде! (араб.). — Б.р.