Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
След минути пътят излезе на поляна с голямо дърво и няколко паркирани автомобила. Пикапът спря при останалите коли и всички наизскачаха навън. Без да разбира какво става, Ибн Таймия видя, че и водачът слезе, и последва примера му. Гърбът го болеше и краката му бяха изтръпнали, затова направи няколко упражнения за отпускане на мускулите.
— Къде сме? — попита Ибн Таймия на арабски, докато разкършваше снага.
Афганският му водач му направи знак, че не разбира. Ибн Таймия повтори въпроса на английски, но получи същия отговор. Посетителят разбра, че трябва да опита по друг начин.
— Афганистан? — попита той.
Водачът посочи спрените коли на друга поляна, отвъд дърветата, и изрече нещо на пущунски. Хора сновяха между двете пространства, разминавайки се под голямото дърво. Ибн Таймия се вгледа по-внимателно и различи двама души в сянката на дървото. Носеха черни шалвар камиз, униформата на пакистанската полиция.
И тогава разбра.
— Границата! — възкликна той. — Това е границата!
Последва водача и спътниците си от пикапа, които се бяха отправили към дървото. Видя, че двамата пакистански полицаи проверяват в двете посоки хората, натоварени с торби, и че всички носеха опърпани шалвар камиз. Тогава му просветна защо Абу Бакр не беше харесал новите дрехи, купени на базара, — ако беше тръгнал с новичките шалвар камиз, несъмнено щеше да привлече вниманието.
Водачът го погледна и раздвижи пръсти, уподобявайки ходещи крака, за да му даде да разбере, че трябва да върви, без да спира. Ибн Таймия се подчини и се нареди на опашката, без да поглежда към полицаите. Видя как водачът му се приближи до пакистанците, подаде пълна шепа с рупии, за да не задават въпроси, и отново тръгна, видимо спокоен.
Отпред имаше още пикапи, които напомняха таксита в очакване на клиенти. Отправиха се към тях, но Ибн Таймия усети, че група мъже с бели тюрбани, въоръжени с АК-47, не го изпускат от очи. Изглеждаха съвсем млади, най-много на петнадесетина години. По лицата им бе изписано недоверие.
Водачът също изглеждаше притеснен от присъствието на тези въоръжени момчета. Наведе глава и дискретно прошушна на Ибн Таймия една дума, която веднага му изясни всичко.
Талибан.
Бяха в Афганистан.
XLIII
Нощта настъпи неусетно. Статуята на Андрей Сахаров сред малкия площад им показа, че се намират на точното място. Томаш погледна статуята и реши, че е напълно подходяща за момента. Все пак Сахаров беше бащата на съветската атомна бомба. Той бе човекът в основата на събитията, довели до появата на онзи надпис на кирилица върху кутията, която Закариас беше снимал в Пакистан.
— Вижте къде е улица „Налбандян“ — помоли Ребека, оглеждайки се във всички посоки.
Томаш махна наляво.
— Трябва да е онази там, виждате ли? Върви успоредно на „Абовян“.
Тръгнаха по улица „Налбандян“ към площад „Република“. Макар че не бяха напуснали центъра на Ереван, тази улица беше доста по-спокойна от „Абовян“, където бе хотелът им.
— Тук е — каза американката.
Томаш погледна надясно и видя четири огромни червени букви, сочещи мястото.
СССР.
До абревиатурата на бившия Съветски съюз се виждаха огромен сърп и чук, а под тях — стъпала, водещи надолу към нещо, което напомняше мазе. Томаш и Ребека слязоха по стълбите и се оказаха пред врага с лика на Ленин. Отдясно имаше бутон и историкът го натисна.
Вратата се отвори на мига и се показа едър мъж, явно охрана. Ребека извади служебна карта и му я показа.
— Идваме да говорим с полковник Олег Алексеев.
Гардът разгледа картата и с недружелюбно изражение им кимна да минат. Влязоха в малък вестибюл с огромна карта на бившия Съветски съюз, която покриваше една от стените. Някъде отстрани идваше ритмично бумтене на музика.
— Елате с мен.
Мъжът мина пред тях и ги поведе към зала, изпълнена с червени светлини, които се въртяха в кръг. Музиката гърмеше толкова високо, че стените почти вибрираха, но онова, което веднага грабна вниманието на Томаш, не беше оглушителната музика, нито психеделичните светлини, а по-скоро ставащото в средата на залата.
Гола жена танцуваше с гръб към входа, излагайки огромни гърди пред няколко мъже, насядали на високи барстолове с чаши в ръка. Сноповете червена светлина танцуваха по изпотеното и полюшващо се тяло на жената, придавайки на сцената сюрреалистичен нюанс. Някои от мъжете облизваха похотливо устни, докато наблюдаваха стриптийзьорката, явно възбудени от подскачащите гърди, но други изглеждаха равнодушни, навярно изчакваха следващата атракция.