Виелица на сенките [bg]

— Дай му вода, Киор. Дай му вода… Вечно си така! Вземи, зеления.

На челото ми сложиха нещо ужасно приятно и студено. Счетох за най-добре да отворя очи.

— Поздравления за събуждането.

Изумено се вторачих в говорещия. Уж вече не спях, а видението продължаваше. Или това все пак не беше сън?

— Кли-кли, ти ли си?! — изхриптях аз и се опитах да стана.

По-добре да не го бях правил. Земята и дърветата веднага се завъртяха и аз със стон се строполих на леглото от смърчови клони.

— Грешиш, момче — подсмихна се междувременно гоблинът и махна мокрия парцал от челото ми.

Да, сега и сам виждах, че това не е Кли-кли. Този гоблин беше много по-стар от моя кралски глупак. Кожата му изглеждаше светлозелена и на петна, имаше рошави вежди, крив нос, половината му зъби ги нямаше, а очите му бяха не бледосини, а виолетови. А и като цяло самият гоблин приличаше на малка, сбръчкана зелена маймунка.

— Аз…

— Ти направи достатъчно голяма глупост, опитвайки се да избягаш от Първите. Как този побойник не те уби, ето на кое не преставам да се чудя! Как си?

— Главата ме боли — намръщих се аз и направих втори опит да стана.

Този път се получи и земята дори не се залюля.

— Не се притеснявай, скоро ще ти откъснат главата и повече нищо няма да те боли — закашля се някой встрани от мен.

Счетох за нужно да извъртя очи и да видя говорещия. Оказа се огромен мъж, обрасъл чак до очите с гъста черна брада. Той предизвикателно издържа погледа ми и отново се закашля.

— Това е Киор — поясни гоблинът, а в гласа му не усетих и намек за любов към това космато чудо на природата. — А това е Мис.

До Киор седеше мършав мъж на около четирийсет и пет. Плешив, с кафяви очи и мустаци. Дясното му рамо беше небрежно превързано. Мис ми кимна любезно:

— Добре дошъл в нашата „късметлийска“ компания, човече.

— Воин? — попитах аз, намирайки в себе си сили да му кимна в отговор.

— А-ха — отвърна Мис и затвори очи.

Да, познах. Но какво правеше воин от Пограничното кралство в тези дебри?

— Имаш ли си име? — попита ме в това време гоблинът.

— Гарет.

— А аз съм Гло-гло — усмихна се зеления. — Сега се познаваме.

Над Заграбия настъпи утро, но светлината беше малко, тъй като небето бе облачно и всеки момент щеше да завали. Огънят в средата на поляната едва гореше, повечето орки спяха. Само няколко часови в самия край на гората стояха на пост. Вярно, бях сигурен, че Багард е поставил скрити постове из цялата околност. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Цяла нощ?! Здрава ръка имаше този Фагред! В тила ми пулсираше тъпа болка и мръщейки се, аз го опипах с лявата ръка. Едва тогава осъзнах, че ръцете ми вече не са вързани.

— Просто е излишно — сякаш четеше мислите ми, отговори гоблинът. — Къде ще избягаш тук? Виж там!

Погледнах в посоката, указана от гоблина. На клона на най-близкото дърво леко се поклащаше увесен за краката човек.