Републиката на крадците [bg]

— О, колко мило от ваша страна — каза тя, излъчваща момичешко очарование. Локи прехапа езика си, за да не се изсмее. — Търсим човек на име Джасмер Монкрейн. От трупата „Монкрейн“, от актьорите.

— Защо? — попиша сержантът. — Да не сте кредитори?

Мъжете зад гърба му избухнаха в смях.

— А, не — каза тя. — Ние сме актьори от Камор, дойдохме да се присъединим към неговата трупа.

— Да не би да има театри в Камор, госпожице? — попита един от охраната. — А аз си мислех, че вие по-скоро сте като… като акули, които прехапват жените на две.

— Ще ми се да видя това — промърмори друг страж.

— Това е много разпространено там, откъдето идваме — каза Сабета. — Но ние всъщност прекарваме повече време по турнета, отколкото у дома. Монкрейн ще ни наеме до края на лятото.

— Е, в такъв случай желая ви голям успех — каза сержантът. — Можете да намерите някои хора от трупата в… Как се казваше онова място с маслиновото дърво, изкоренено от двора, където растеше?

— Стаи под наем „При Глориано“ — каза друг страж.

— Да, именно. „При Глориано“ — каза сержантът. — Така че поемете по този път, водещ право до храма на Венапорта, и веднага след това завийте наляво, разбрахте ли? Ако поемете по пътя през реката, ще се озовете в място, което се нарича Хълма на утехата. Къщата на Глориано се пада отдясно. Ако се окаже, че от три страни сте заобиколени с надгробни камъни, значи сте отишли твърде далече.

— Много сме ви задължени — каза Локи, докато го глождеше известно предчувствие, че в грандиозния замисъл на нещата това можеше да не се окаже точно така.

Разделиха се с кервана на Виреска и тръгнаха към Еспара напряко, според указанията на сержанта от стражата. На Локи му се стори, че тонусът на всички доста се повиши, когато се озоваха отново в познатия свят на високи каменни стени, влажен от дъжда дим, засипани с боклук улички и хора, скупчили се рамо до рамо в сухите участъци на булевардите.

— Три пъти „ура“ за един истински ел — с копнеж в гласа каза Галдо. — В истинска кръчма, около която няма шибана ограда от колци, за да предпазва от ужасното блатно чудовище.

— Мисля, че това е Хълма на утехата — каза Джийн, когато навлязоха в квартал, където се отдалечаваха от благоденствието с всяко завъртане на колелата. Сградите ставаха по-ниски, прозорците — по-мръсни, осветлението — по-рядко. — Гледайте, това е гробище. Значи, къщата на Глориано е наблизо.

Намериха я още преди следващата пресечка — най-осветената сграда на известно разстояние наоколо, макар че осветлението може би не беше най-разумното нещо, защото разкриваше в какво състояние са стените и покривът. Двама градски стражи, които изглеждаха мокри зад мъждивото сияние на своите фенери, стояха на завоя за вътрешния двор, препречили пътя на каруцата на Джентълмените копелета.

— Има ли проблем? — викна Джийн на полицаите.

— Нали всъщност не възнамерявате да влизате тук? — попита с уморен глас единият от полицаите, сякаш подозирайки, че го вземат на подбив.