За честта на крадеца [bg]

За нещастие имаше само един начин да проверя.

Когато тръгнах натам, Железния вече бе приклекнал. И макар че се задъхваше, мечът му не потрепваше във високата защитна позиция, сякаш сам си знаеше мястото. Погледна за миг към мен и пак насочи цялото си внимание към Бронзовия, на когото пък му личеше, че не стъпва с цялата си тежест на ударения крак.

Торбата лежеше точно между двамата.

— Остави я засега, после. — посъветва ме Железния и вдиша дълбоко. — После ще имаш предостатъчно време.

— Негова си е — изтъкна Бронзовия.

Железния се подсмихна.

— Толкова ли си сигурен, че ти е в кърпа вързан, а? Само че, братко, той вече даде дума два пъти — и на тебе, и на Саможивата. Как мислиш, кого ще предпочете?

Бронзовия се намръщи.

— Дрот, вземи торбата.

Признавам си, че успя да ме изненада. Олекна ми да се уверя, че ми се доверява напълно… а може би не се съмняваше, че ще ми отнеме торбата, ако промени решението си.

— Не я пипай — властно каза Железния. — Нека го разсейва.

Изгледах поред и двамата.

— Майната му! — отсякох, дръпнах ръката си от рапирата и продължих напред.

Това беше първата ми грешка.

Бронзовия отскочи наляво и тялото ми го скри от очите на Железния. Това нямаше да продължи повече от секунда, но за един деган вероятно и тя стигаше.

Железния пък скочи в обратната посока, прехвърли меча в лявата си ръка и когато пак се обърна към мен, вече можеше да продължи с мощен мушкащ удар.

Понечих да отскоча, но ми попречи опряна в кръста ми длан.

— Недей — каза Бронзовия до ухото ми.

Острието на Железния прелетя покрай ръката ми и се насочи към Бронзовия.

Чух пъшкане и стъргане на метал в метал зад гърба си. Лицето на Железния беше само на три стъпки от моето и го видях как стисна зъби. След това връхлетя върху мен.

Че отхвърчах, е меко казано. Така ме блъсна, че сякаш ме метна с все сила. А и ръката на Бронзовия ме тласна, така че се озовах на улицата на цели четири-пет крачки от деганите.

Превъртях се и видях Бронзовия и Железния, застинали един срещу друг като статуи.

Видях торбата. На пет стъпки вляво от мен.

Щях да пльосна по лице от бързане да стигна до нея. Искаше ми се да попитам Бронзовия как е взел дневника, а също и Мендрос какво го е прихванало, че му го е дал, но това можеше да почака. Засега исках най-после да си прибера проклетото нещо, за да се отърва от него възможно по-скоро.

Само че щом хванах торбата, ми стана ясно, че дневникът не е в нея. Вътре имаше нещо меко. Не беше книга.

Бръкнах и предпазливо извадих навито въже с възли. Във възлите бяха вързани малки листчета и вече знаех, макар да не ги виждах, че около всеки възел е омотан мой косъм.

Значи след схватката със Сянката Бронзовия се бе върнал, за да вземе въжето, което Джелем бе превърнал в мое лично оръжие. Или пък бе успял някак да го вдигне от улицата, без да задейства магията, още преди да тръгне след мен.