Нови римски разкази [bg]

Достатъчно по въпроса.

Тримата се качихме на мотора: аз карах, Мирела зад мен, Ремо последен, зад Мирела. Карахме по Виа дей Трионфи, после поехме по Виа Кристофоро Коломбо. Някъде из ЕУР, сред огромните сгради с колони, Мирела, която не искаше да се откаже от удоволствието да дразни Ремо, се обърна към него:

- Помниш ли, Ремо, онази вечер, когато бяхме тук с Фауста и разглеждахме роботите на изложбата, колко беше забавно?

Той:

- Защо ми го напомняш, не ми го споменавай, не говори.

- Помня, защото беше хубава вечер. Фауста беше толкова весела.

Той внезапно отсече:

- Няма да дойда в Кастелфузано, слизам тук, оставете ме да сляза.

Карах бързо, а той спусна единия си крак на земята - нещо опасно при висока скорост - без малко да се преобърнем. Ремо слезе и хукна към колонадите. Аз също слязох, докато Мирела се превиваше от смях. Настигнах го и го хванах. Сборичкахме се, той се остави да го съборя на тревата, стенейки:

- Фауста, искам Фауста или ще се убия.

- Наистина си откачил, ела тук.

Върнахме се при мотора и аз упрекнах Мирела:

- А ти зарежи тази игра, остави.

После продължихме пътя си.

Летяхме по Виа Кристофоро Коломбо, широка, огряна от слънце, пълна с коли от всякакъв вид; сравнително бързо стигнахме до мястото, където започва спускане и в далечината се вижда тъмната лента на боровата гора на Кастелфузано. И изведнъж Мирела извика:

- Ох, хапе ме.

Ударих рязко спирачки и се обърнах. Мирела се смееше ли смееше, а после обясни:

- Ухапа ме силно по рамото, ще ми остане белег.

Попитах покрусения Ремо, застанал със сведена глава:

- Хей, какво ти става?

А той:

- Извинявам се, но мислех за Фауста и ми се искаше да си захапя ръката, но понеже се държах на седалката, против волята си ухапах Мирела. Извини ме, Мирела.

Този път и аз се смях.

- Сега стига, никакво хапане, ясно? - предупредих го и подкарах отново мотора.

Ето ни в Кастелфузано. Беше първият хубав пролетен ден, слънцето огряваше цялата борова гора и околните поляни, покрити с млада, изумрудено зелена трева и сенки под дърветата. Приличаше на празен театър: многобройни алеи навлизаха в дълбочина, заобикаляйки големите петна от средиземноморски храсти и мамеха навътре. Отидохме до морето: то блестеше, прекалено синьо, някак фалшиво, под пищното слънце. Направих кръг по крайбрежната улица, а зад мен Мирела почна да си тананика и да дразни Ремо:

- Морето е толкова синьо, както когато беше ти.

При тази песничка, изпълнена с намеци, Ремо изпъшка и се провикна:

- Не мога повече: Фауста, Фауста.

Карах бавно покрай хотелите.

- Мирела, зарежи това, помолих те.

Тя отвърна невинно:

- Какво толкова? Запях стара песничка, снощи я слушах по радиото. И да пея ли не може?

Да спрем дотук.

Отидохме в боровата гора, избрахме хубаво място: малка полянка сред боровете, покрита с мека зелена трева, и се изтегнахме на слънце да хапнем. Разопаковахме обяда, Мирела подаде сандвич на Ремо: