Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот преглъща. В гърлото му нещо изщраква силно, сякаш някой е натиснал ключа за осветлението.
— Когато слизах в мазето, за да му нося храна — месо и зеленчуци на метален поднос, както човек би занесъл храната на голямо куче като немски дог или немска овчарка, — той се хвърляше напред и обтягаше докрай веригите, които го държаха за стълба (едната бе завързана за врата му, а другата бе омотана около кръста му). От устата му течеше слюнка и той сякаш се издигаше във въздуха, ръмжейки и виейки като истински бум-дявол, но накрая веригата го задушаваше и той млъкваше, докато въздухът не изпълнеше отново дробовете му. Разбираш ли?
— Да — отвръща едва чуто Лизи.
— Слагах подноса на пода — още помня вонята на мръсотията, над която трябваше да се накланям — и после да го избутам напред, за да може да го достигне. За тази цел използвахме дръжка от гребло. Не биваше да се приближавам до Пол, защото можеше да ме сграбчи и придърпа към себе си. Нямаше нужда баща ми да ми казва, че ако бум-дяволът ме докопа, веднага ще започне да ме яде — докато съм жив и крещя. И това бе големият ми брат, който ми устройваше буми и ме обичаше. Без него нямаше да съм жив, понеже татко щеше да ме убие, преди да навърша пет години. Не защото искаше, а защото лошата кръв щеше да го накара. Двамата с Пол оцеляхме, понеже се държахме един за друг. Помагахме си взаимно. Нали разбираш?
Лизи кимва. О, разбира и още как.
— Само че през онези ужасни дни моят брат бе окован в мазето, завързан за стълба и масата, върху която стоеше печатарската преса, и жизненото му пространство се ограничаваше до дъгата от… дъгата от изпражнения…, понеже той обтягаше веригата до краен предел, приклякаше над мръсния под и… дрискаше…
За миг Скот закрива, с длани очите си. Жилите на врата му се издуват. Дъхът шумно свисти от устата му. Лизи си казва, че няма защо да го пита къде се е научил да се преборва мълчаливо с мъката си — вече го знае. Докато Скот мълчи, в съзнанието й изниква друг въпрос:
— А как баща ти изобщо успя да го завърже с веригите? Спомняш ли си?
— Спомням си всичко, Лизи, ала това не означава, че зная всичко. Пет-шест пъти той слагаше нещо в храната на Пол — сигурен съм. Мисля, че е било някакво успокоително за животни, но нямам никаква представа къде и как го намираше. Пол изяждаше всичко, което му давахме, с изключение на граха, и обикновено храната му даваше още повече сили. Виеше, ръмжеше и се мяташе, обтягайки веригите си — вероятно опитвайки се да ги скъса, — понякога подскачаше към тавана и го блъскаше с юмруци, докато не разкървавеше кокалчетата си. Може би се опитваше да пробие дупка, а може би му доставяше удоволствие. Друг път сядаше в мръсотията и мастурбираше. В някои случаи обаче беснееше само десет-петнайсет минути, после внезапно се укротяваше. Случваше се, когато татко му сипваше нещо в храната. Тогава Пол приклякаше, мърмореше нещо, отпускаше ръце между краката си и заспиваше, легнал по хълбок.
Първия път баща ми му надяна двата кожени ремъка, които собственоръчно беше изработил. Този на врата му беше досущ като каишките на големите кучета, които се затягат при спъване и не позволяват на животното да се дърпа — май ги наричаха „удушвачи“. Ремъците бяха с големи метални закопчалки, през които татко промуши веригите — буксирната през ремъка на кръста, а по-леката — през този на шията. Накрая с малък поялник запои веригите към катарамите. Така бе овързан Пол. Когато се събуди и видя какво бе направил татко с него, направо побесня. Щеше да срути къщата от ярост. — Носовият говор, характерен за селските райони на Пенсилвания, където живееха толкова много германски преселници, отново се бе прокраднал в гласа на Скот. — Стояхме на площадката на стълбите и го наблюдавахме, а аз умолявах баща си да махне ремъка от шията му, преди Пол да си счупи врата или да се задуши. Татко обаче ми каза, че бум-дяволът няма да се удуши, и се оказа прав. След три седмици брат ми започна да помръдва масата и даже да огъва централния подпорен стълб, ала нито си прекърши врата, нито се удуши.
— Имаше и случаи, когато татко го изпращаше в несвяст, за да види дали ще мога да го заведа в Бумна луна… Казах ли ти, че двамата с Пол наричахме така странното място, където можех да отивам?
— Да, Скот — изхлипва Лизи. Оставя сълзете да текат, защото не иска той да я види как бърше очите си — не иска да я види как плаче за момчето от онази фермерска къща.
— Проверяваше дали мога да отведа там Пол и да го изцеря, както когато баща ми го порязваше или когато бръкна в окото му с клещи и едва не го извади, а Пол пищеше ли, пищеше, понеже не виждаше добре. Веднъж татко ме наруга, задето си играех в една кална локва: „Скут, малко копеленце дрисливо, нехранимайко проклет!“ — и ме блъсна толкова силно, че си счупих опашната кост и почти не можех да седя и да ходя. Обаче след като отидох там и получих бум… нали разбираш, награда… опашната ми кост стана като нова. — Той кима, притиснал лице към Лизи. — Щом баща ми видя какво е станало, веднага ме целуна и възкликна: „Скот, ти си голяма работа! Обичам те, малко копеленце!“ Аз също го целунах и му казах: „Тате, ти си голяма работа! Обичам те, голямо копеленце.“ Тогава той много се смя. — Скот се отдръпва от нея и дори в мрака тя вижда, че лицето му грее от детински възторг. — Смя се толкова силно, че едва не падна от стола. Бях успял да разсмея татко!