Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Нищо фатално — е, опасно е да го кажа на моята възраст. Счупих си тазовата кост, с една дума. Всички калциеви добавки на света не биха ти помогнали, ако тръгнеш да слизаш по стълбите със задника напред. — Тя отмести поглед от Рени. — А това е приятелят, когото каза, че ще доведеш, нали?
— О, разбира се, това е !Ксабу. !Ксабу, запознай се с доктор Ван Блийк.
Малкият мъж кимна и се усмихна тържествено, докато стискаше ръката й. Дако, който отново се появи, след като бе паркирал колата отстрани на алеята, измърмори нещо — очевидно на себе си — и отмина.
— Надявах се, че ще можем да поседнем навън — обади се домакинята, като погледна намръщено към небето. — Но, разбира се, времето се развали. — Вдигна крехката си ръка и посочи обширната веранда. — Нали знаете как сме ние, африканерите — вечно висим по верандите. Но е твърде хладно. Между другото, млади момко, надявам се, че не възнамеряваш да ми викаш „доктор“ през цялото време. „Сюзън“ би свършило чудесна работа.
Отметна одеялото и го подаде на !Ксабу, който го пое, сякаш беше церемониална одежда. След това, без да използва някакво видимо контролно устройство, тя обърна инвалидната количка и я подкара към рампата, поставена над прага.
Рени и !Ксабу я последваха по широкия коридор. Колелцата изскърцаха върху полираните дъски, когато доктор Ван Блийк зави и ги въведе във всекидневната.
— Как работи количката? — попита Рени.
— Доста гладко, не намираш ли? — усмихна се Сюзън. — Наистина много хитро са го измислили. Има и такива, които се контролират направо с имплант, но ми се видя доста свирепо — в края на краищата имам намерение рано или късно да се надигна от тая проклетия! Тази тук работи с кожни контакторни сензори, които разчитат движенията на мускулите на краката ми. Стегна ли ги, тръгва. Отначало бях с една от онези, старомодните, с ръчно управление, за да заздравее костта, но сега мога да използвам тази и за физическа терапия — нали се сещаш, да поддържам мускулите на краката си във форма. — Тя посочи към канапето. — Моля, настанявайте се. Джеремая ей сега ще донесе кафето.
— Трябва да призная, че се учудих, когато разбрах, че си още в университета — каза Рени.
Сюзън смръщи лице като малко дете, което за първи път опитва спанак.
— Че къде да съм, за Бога? Не че се вясвам кой знае колко често — всъщност веднъж месечно за нещо, което евфемистично наричат „приемни часове“. Повечето време давам консултации направо оттук. Но все пак от време на време трябва да излизам. Понякога самотата ми писва, а както вероятно сте забелязали, Джеремая не е най-приказливият компаньон на света.
Сякаш дочул името си, Дако се появи на вратата с кафеник и сервиз за кафе върху поднос. Остави го на масата и натисна буталцето — привързаността на доктор Ван Блийк към модерните технологии очевидно не се разпростираше и над приготвянето на кафе, — след което погледна крадешком към !Ксабу и отново излезе от стаята. Бушменът, който разглеждаше натъпканата с картини и скулптури всекидневна, изглежда, не забеляза нищо.
— Непрекъснато го оглежда — обади се Рени. — През цялото време в колата поглеждаше !Ксабу в огледалото.
— Може да го е харесал — усмихна се Сюзън, — но подозирам, че е по-скоро гузна съвест.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се Рени.
— Джеремая е гринка — както са наричали метисите в лошите стари времена, макар да е чернокож като всички останали. Преди двеста — триста години те изгонили бушмените от този район на Южна Африка. Насилствено. Чудовищно. Било е кошмарно време. Предполагам, че белите биха могли да направят нещо, за да ги спрат, но суровата истина е, че са виждали по-голям потенциал в гринка, отколкото в бушмените. Тогава да имаш и капка бяла кръв било за предпочитане, отколкото да нямаш никаква, независимо че това изобщо не те поставяло на равна нога с белите — усмихна се тъжничко тя. — Твоите хора спомнят ли си с омраза за гринка, !Ксабу? Или ти си от съвсем друг район?
Младият мъж се обърна и каза:
— Съжалявам, не ви слушах внимателно.
Сюзън го погледна проницателно.
— А… видял си моята картина.
Той кимна. Рени се обърна, за да види за какво говорят. Онова, което бе помислила за екран над камината, беше всъщност фотография, широка почти три метра, каквито бе виждала само по музеите. На нея имаше рисунка върху естествена скална стена — примитивно и изящно творение. Няколко бегли щриха изобразяваха газела, а от двете й страни имаше две групи танцуващи човешки фигури. Скалата беше огряна от светлината на залеза. Боята изглеждаше доста прясна, но Рени бе сигурна, че не е.