През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Няма никой — каза доволно мъжът. — И никого не бих посъветвал да стои тук! Хайде пак да влезем!
Те се върнаха в стаята и започнаха силно да викат, за да ги обслужат. Гостилничарят влезе, поздрави ги и учтиво се извини, че не е могъл веднага да дойде.
— Тъкмо се приготвях за път — обясни им той. — Затова, за съжаление, се наложи да почакате.
— Къде ще ходиш? — попита човекът с прашката.
— В Текирлик.
Разумно постъпи, като назова противоположната на нашата посока. Все пак другият се осведоми:
— Какво ще правиш там? По работа ли отиваш?
— Не, за развлечение. Какво искате да ви донеса?
— Ракия. Но донеси достатъчно! Жадни сме, ще ти платим. Какви ли гърла имаха тези хора, щом пиеха ракия за утоляване на жаждата.
— Да платите ли? — засмя се гостилничарят. — Днес сте първите ми гости, а според обичая, който спазвам на днешния ден, първите, които дойдат, получават всичко безплатно.
— Така ли? Че какъв ден е днес?
— Рожденият ми ден.
— Тогава те поздравяваме и ти желаем хиляда години живот. Значи не е необходимо да плащаме това, което ще ядем и пием?
— Да.
— Тогава донеси една кана ракия и седни да пиеш с нас.
— Не мога, защото веднага трябва да тръгвам. Искам да прекарам днешния ден с роднините си, които живеят в Текирлик. Но ще вдигна с вас наздравица.
Той отиде да донесе ракията.
— Хей — каза онзи с хайдутската брадва, — добре уцелихме, нали?
— Да — кимна другият, хилейки се доволно. — Хубавичко ще си похапнем.
— Като се върне стопанинът и разбере какво сме изяли, не бива да каже, че не сме отпразнували както трябва рождения му ден.
Радвах се, че гостилничарят беше измислил толкова умен претекст, за да задържи двамата тук. Той донесе една кана, която според моите представи беше достатъчно голяма, за да стигне на десет мъже да се напият. Сложи една чаша на масата и понечи да налее.
— Стой! — заповяда човекът с прашката. — Това съдче е за деца. Ние сме мъже и ще пием направо от каната. Човек трябва изцяло да се наслаждава на това, което Аллах дава. Пия за твое здраве и ти желая да се сбъдне всичко, което ти сам би поискал.
Той отпи две големи глътки, свали стомната, отпи още веднъж, а после направи такава физиономия, сякаш бе пил нектар. Приятелят му последва неговия пример и също пи толкова, после млясна с език и подавайки стомната на гостилничаря, каза:
— Пий, приятелче! Това освежително питие няма равно на себе си в целия свят. Пий, но не толкова много, за да ни стигне, да пием за твое здраве като твои гости.
Гостилничарят само опита и отговори:
— Няма да се свърши, а можете да поръчате отново да напълнят каната.
— А ще може ли, щом теб вече няма да те има?
— Заповядал съм на ратая, който ще ви обслужва, да ви дава всичко, каквото пожелаете, стига, разбира се, да го има.
— Тогава вместо само хиляда ти пожелавам десет хиляди години живот. Ти си много благочестив и достоен син на Пророка и водиш похвален живот, за който Ангелът на смъртта някога ще ти отреди място в лоното Аврамово.
— Благодаря ти! Но сега ще вървя. Щом замина, обръщайте се към ратая.
— А той къде е?
— Вън на двора. В къщата няма никой. Всичките ми хора са на полето, но скоро ще се върнат.
Хитрецът им каза всичко това, за да ги заблуди, че са сами. Не биваше да подозират, че ги подслушват, и можеха да бъдат съвсем спокойни, че могат необезпокоявани да си разговарят на висок глас.
— Желаем ти приятен път — каза човекът с брадвата. — Преди това обаче искам да те попитам нещо.
— Какво?
— Да са се отбивали преди известно време при теб трима мъже, но не обикновени, а изискани?
— Хм! При мен идват много хора. Трябва да ми ги опишете.
— Не е необходимо. Ще ти кажем само какви коне яздят. Имат три бели коня.
— А, да! Вчера вечерта бяха тук. Наистина бяха много представителни мъже.
— Тук ли спаха?
— Не. Всъщност смятаха да го направят, но седнахме да играем карти, което продължи почти до сутринта и тогава те решиха, че е по-добре веднага да продължат пътя си.
— Казаха ли ти накъде отиват?
— Да.
— В Остромджа ли?
— О, не! Смятаха да ходят в Дойран.
— А, така ли? И натам ли тръгнаха?
— Разбира се! Нали така казаха. Защо след това трябва да променят решението си?
— Правилно! Сигурно си видял, че са потеглили на юг?
— Аз ли? Да видя? — попита той учуден. — За да видя това, трябва да вървя след тях през цялото село. И защо да го правя?
— Питам просто така. Сега нещо друго! А след тях не са ли идвали и други хора от същата посока при теб?