Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Той разбърка чая си, разви сандвича и се опита да не се замисля върху идиотското си държане. Знаеше, че се държи като загрижена майка, която вярва, че храната ще накара детето й да оздравее.
Питър вдигна глава.
— Не съм гладен.
Томас видя, че устните му са напукани и разранени, тъй като ги беше хапал през половината час, в който бе останал сам. На едно място бяха започнали да кървят, макар кръвта вече да засъхваше. Кръв имаше и в малките, хванали коричка ранички в носа му, а клепачите му се лющеха и миглите му бяха пълни с люспички.
— Първо изчезва апетитът — каза Питър. — След това всичко останало. Не осъзнаваш какво става. Мислиш, че си в отлично състояние, най-доброто досега. Но не се храниш. Не спиш. Работиш все по-малко и по-малко, а накрая спираш. Не правиш нищо, освен да се друсаш. Секс. Понякога правиш секс. Но накрая дори и това не правиш. Кокаинът е далеч по-добър.
Томас внимателно остави недокоснатия си сандвич върху хартиената му обвивка. Внезапно гладът му бе изчезнал и му се искаше да не чувства абсолютно нищо. Посегна към чая си и стисна чашата между длани. От нея се излъчваше лека, но успокояваща топлина.
— Ще ми позволиш ли да ти помогна?
Дясната ръка на Питър сграбчи лявата. Той обаче не отговори нищо.
— Не мога да променя оня брат, който съм бил, когато ти си имал най-голяма нужда от мен — каза Томас. — Мога да ти предложа само това, което съм сега, колкото и малко да е.
При тези думи Питър като че ли се отдръпна. Или може би студът — вътрешен и външен — го накара да се смали, да сдържа енергията си, да запази и малкото, която му беше останала. Когато най-сетне отговори, устните му едва се движеха. Томас трябваше да се напрегне, за да го чуе.
— Исках да бъда като теб.
— Като мен? Защо?
— Ти беше идеал. Моят идол. Исках да бъда като теб. Когато открих, че не мога, просто се отказах. Ако не можех да бъда като теб, не исках да бъда нищо друго.
Думите на Питър прозвучаха като гонг на безвъзвратността; не само като край на срещата, която едва сега бе започнала, но и като край на всякаква възможност нещата между тях да се оправят. Томас потърси нещо — думи, образи, личен опит, — което да му позволи да протегне ръка през тези петнадесет години и да докосне малкото момче, което беше изоставил в Хауенстоу. Но не можа да намери нищо. Нямаше начин да се върне и да оправи нещата.
Усети огромна тежест. Бръкна в джоба на сакото си, извади табакерата и запалката и ги сложи на масата. Табакерата бе принадлежала на баща му и изкусно гравираното А на капака се беше поизтрило от времето. Части от него бяха изчезнали напълно, но табакерата му беше позната, скъпа, макар и нащърбена. Не смяташе да я заменя с друга. Той я погледна — малък правоъгълен символ на всичко, от което произлизаше; на всички области, предпочел да отрича; на бъркотията от чувства, пред която отказваше да се изправи — и намери думите:
— Знаех, че спи с Родерик, докато татко бе още жив. Не можех да понеса това, Питър. За мен нямаше значение, че са се влюбили един в друг, че не са го планирали, а просто се е случило. Нямаше значение, че Родерик имаше абсолютното намерение да се ожени за нея, когато тя се освободи. Нямаше значение, че тя все още обичаше татко; а аз знаех, че го обича, защото виждах как се отнася към него дори след като бе започнала връзката й с Родерик. И все пак не разбирах и не можех да понасям сляпото си невежество. Как можеше да ги обича и двамата? Как можеше да бъде предана на единия, да се грижи за него, да го къпе, да му чете, да изпълнява желанията му час след час и ден след ден, да го храни, да седи с него… и всичко останало, а в същото време да спи с другия? И как можеше Родерик да влиза в стаята на баща ми, да говори с него за състоянието му и през цялото време да знае, че ще се люби с майка веднага след това? Не можех да го разбера. Не виждах как е възможно. Исках животът да е прост, а той не беше. Мислех си, че са варвари. Че нямат чувство за благоприличие. Че нямат понятие от добро поведение. Че трябва да бъдат научени. Че аз ще ги науча. Ще им покажа. Ще ги накажа. — Томас си взе една цигара и побутна табакерата по масата към брат си. — Това, че напуснах Хауенстоу и си идвах толкова рядко, нямаше нищо общо с теб, Питър. Ти просто се оказа жертва на нуждата ми да отмъстя за нещо, за което татко вероятно никога не е разбрал. И колкото и малко да означава това — Господ знае, че с прекалено малко, — съжалявам!
Питър си взе цигара, но не я запали, сякаш с това си действие щеше да предприеме крачка по-напред, отколкото искаше да отиде.