Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Разбира се.
— И някой би могъл да забележи някаква несъвместимост? Може би подробност, останала незабелязана в бързината да се пусне лекарството на пазара?
Любезното изражение на Малвърд се промени. Той вирна брадичка и я прибра назад, сякаш оправяше гръбначния си стълб.
— Това е малко вероятно, господин Сейнт Джеймс. Тук е място, където се занимаваме с медицина, а не някакъв научнофантастичен роман. — Той се изправи. — А сега трябва да се връщам в лабораторията си. Докато не намерим някой, който да поеме Двадесет и пети отдел, ще бъда доста натоварен. Уверен съм, че ме разбирате.
Сейнт Джеймс го последва и излязоха от кабинета. Малвърд подаде на секретарката двата дневника и каза:
— Бяха в ред, госпожо Къртни. Моите поздравления.
Тя отговори студено, докато ги поемаше от ръката му:
— Господин Брук държеше всичко в ред, господин Малвърд.
Сейнт Джеймс се изненада при споменаването на това име.
— Господин Брук ли? — попита той. Едва ли беше възможно.
Но Малвърд доказа, че е. Той го поведе обратно към лабораторията.
— Джъстин Брук — каза. — Старши научният сътрудник по биохимия, който отговаряше за този отдел. Проклетият глупак умря при нещастен случай тази неделя в Корнуол. Отначало си помислих, че заради него идвате.
Двадесет и втора глава
Преди да кимне на полицая да отключи стаята за разпити, Линли погледна през малкото прозорче с дебело стъкло. В ръката си носеше подносче с чай и сандвичи. Брат му седеше на масата с наведена глава. Все още носеше тениската на райета, която Макфърсън му беше дал в Уайтчапъл, но дори преди да го бе предпазвала по някакъв начин, сега не беше достатъчна. Питър се тресеше — крака, ръце, глава и рамене. Линли не се съмняваше, че и всеки негов вътрешен мускул също трепери.
Когато тридесет минути преди това го оставиха в стаята — сам, ако не се смяташе пазачът пред вратата, който го наблюдаваше да не се нарани, — Питър не задаваше въпроси, не правеше изявления, нито молеше за нещо. Просто стоеше, сложил ръце върху облегалката на един от столовете, и оглеждаше безличната стая. Една маса, четири стола, постлан с убитобежов линолеум под, две лампи на тавана, от които само едната работеше, и червен нащърбен пепелник на масата. Преди да седне, само погледна Томас и отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. Всяка черта на лицето му излъчваше молба. Но не каза нищо, като че ли виждаше какви непоправими вреди е нанесъл на връзката с брат си. Дори и да вярваше, че кръвта ги свързва неразривно, че може да се осланя на нея да го спаси по някакъв начин, сега не спомена този факт.
Линли кимна на полицая, който отключи вратата и отново я заключи след влизането му. Стърженето на ключа в метала, винаги му се бе струвало като звук на мрачна безвъзвратност, но сега го усети още по-силно, тъй като бе насочено срещу свободата на брат му. Не беше очаквал, че ще се чувства по този начин. Не беше очаквал желанието да го спасява и неотложната нужда да го предпазва. Незнайно защо му се бе струвало, че за него всичко ще приключи, когато Питър най-сетне се изправи пред криминалните последици от живота, който си бе избрал през последните няколко години. Но сега, когато съдебната система бе хванала Питър, Томас откриваше, че ни най-малко не се чувства оправдан, задето е избрал чистия, морален, етичен живот — живота, който му гарантираше, че ще го превърне в любимец на обществото. По-скоро се чувстваше като лицемер и знаеше без никакво съмнение, че ако трябва да се присъди наказание на по-големия грешник — на човека, получил най-много и следователно най-много пропилял, — ще бъде справедливо да го получи той.
Питър вдигна поглед, видя го и извърна очи. Все пак изражението на лицето му не бе кисело, а зашеметено от объркване и страх.
— И двамата трябва да хапнем нещо — рече Томас, седна срещу брат си и сложи подноса на масата. После, тъй като Питър не помръдна, той взе един сандвич и започна да го развива. Шумът на хартията прозвуча странно — като огън, разяждащ дърво. И бе необичайно висок. — Храната на Ярд е отвратителна. Или прилича на талаш, или е всеизвестната каша. Помолих да ни донесат това от ресторанта по-надолу по улицата. Опитай пушеното. На мен ми е любимото. — Питър не се помръдна. Томас посегна към чая си. — Не можах да си спомня колко захар му слагаш. Донесох ти няколко пакетчета. Има и кутия с мляко.